Гамаш усети сарказма, но си помисли, че Симон греши. Монасите, които вече познаваше, демонстрираха съвсем прилично чувство за хумор и умееха да се надсмиват над себе си и над своя свят. Хуморът им бе обран, деликатен и добре прикрит зад сериозното им изражение, но го имаше.
Гамаш сведе поглед към листа в ръката си. Симон беше прав — брат Люк не би могъл да напише това. Но някой от тях го бе сторил.
Главен инспектор Гамаш бе убеден — сега повече от всякога, — че тънкият пергамент в ръката му е ключът към разкриването на убийството.
И той знаеше, че ще го разкрие, дори да му отнеме хилядолетие.
— Невмите… — започна той, опитвайки се да измъкне от брат Симон каквото му трябваше. — Казвате, че все още не сте започнали да ги транскрибирате в ноти, но разбирате ли ги?
— О, да. Объркани са. — Той посегна към своето копие. — Не, друга е думата. Сложни са. Повечето невми за псалми изглеждат объркващо, но когато си наясно какво изобразяват, се оказват съвсем прости. Това е и смисълът от тях. Прости указания за изпълнителите на псалми.
— Но тези не са прости — каза Гамаш.
— Далеч не.
— Бихте ли ме ориентирали как звучат?
Брат Симон вдигна глава от страницата и го погледна строго, дори сурово. Но Гамаш не отстъпи. Двамата се гледаха втренчено в продължение на няколко секунди, докато накрая Симон най-сетне отклони поглед и отново наведе глава към листа.
След около минута мълчание Гамаш чу звук. Сякаш идваше доста отдалеч и той се зачуди дали не е поредният самолет, звучеше като натрапчиво жужене. После осъзна, че източникът не беше навън, а вътре.
Звукът идваше от брат Симон.
Онова, което започна като бръмчене, като жужене, като увиснала във въздуха нота, се превърна в нещо съвсем различно. Нотата рязко се спусна надолу, заигра се в ниския регистър, сетне отново се вдигна. Но не с рязък скок, а с плавно издигане сякаш проникна в гърдите на Гамаш, обви сърцето му и го понесе със себе си. Все по-високо и по-високо. Но той и за миг не почувства опасност. И за миг не усети, че музиката или сърцето му биха могли да рухнат на земята и да се разбият.
Изпита сигурност, увереност. Игрива радост.
После думите заместиха жуженето и брат Симон започна да пее. Гамаш, естествено, не знаеше латински, но въпреки това усещаше, че го разбира напълно.
Ясният, спокоен и плътен тенор на брат Симон следваше нотите и произнасяше безсмислените думи нежно, като любовник. Както в гласа му, така и в музиката не се усещаше никакво осъждане, само приемане.
Накрая и последната нота се спусна на земята. Леко, спокойно. Меко приземяване.
И гласът замълча. Но музиката остана с Гамаш. По-скоро чувство, отколкото спомен. Искаше отново да изпита това усещане. Тази лекота. Искаше му се да помоли брат Симон да продължи и никога да не спира.
Главен инспектор Гамаш осъзна, че от "Кемптаунската гонка" нямаше и следа. На нейно място се бе настанила тази кратка, но възхитителна музикална експлозия. Дори брат Симон изглеждаше удивен от изпълнението си.
Гамаш знаеше, че още дълго ще да носи в себе си тази красива мелодия. Но вместо "дууда" щеше да тананика "нищо не чувам, чорапа си обувам".
Бовоар хвърли камък във водата с всички сили, възможно най-далеч от брега.
Нямаше жабки като от плоско камъче. Избра още един тежък камък, вдигна го във въздуха, сетне замахна с ръка назад и го хвърли.
Камъкът полетя в дъга и цопна във водата.
Бовоар стоеше на брега, осеян с обли камъчета и мидени черупки, и се взираше в прозрачното чисто езеро. Вълничките от хвърления камък кротко плискаха върху камъните и оставяха тънки ивици бяла пяна. Като миниатюрен свят, потопен от внезапна приливна вълна. Дело на Бовоар.
След сблъсъка си с Франкьор почувства остра нужда от свеж въздух.
Брат Бернар, отговорник по дивите боровинки, бе споменал за някаква пътека. Бовоар я намери и тръгна по нея, без да обръща особено внимание на околностите. Вместо това отново и отново повтаряше наум думите, разменени с Франкьор.
И онова, което трябваше да каже. Можеше да каже. Интелигентните язвителни коментари, които можеше да направи.
Ала минути по-късно бесният поток на мислите и забързаната му походка се укротиха и той забеляза, че тази пътека върви покрай езерото. Брегът тук бе осеян с обли речни камъни. И боровинкови храсти.
Постепенно премина в нормален ход, сетне в безцелно скитане и накрая спря на малък полуостров, вдаден навътре в усамотеното езеро. Огромни птици се рееха над него, после пикираха рязко надолу, почти без да размахат крилата си.