Гамаш разбираше какво има предвид монахът. Ако брат Матю е обожавал псалмите до такава степен, ако им е посветил живота си, защо би се отметнал така внезапно от тях, създавайки онова, което Гамаш държеше в ръцете си.
— Освен ако… — каза брат Симон.
— Освен ако не го е написал той — каза Гамаш и леко вдигна листа, — а го е открил у някого и е поискал обяснение. На единственото място, където не може да има свидетели.
Което наведе главния инспектор до следващия логичен въпрос.
— Когато открихте приора, той беше ли още жив?
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Вратата към кабинета на приора беше затворена.
При последното си посещение тук Бовоар бе прекъснал нажежен спор между Гамаш и Франкьор.
Той долепи ухо до вратата и се заслуша.
Дървото бе дебело и плътно. Твърдо дърво, което затрудняваше подслушването. Но той все пак успя да чуе глас. Думите бяха приглушени и неразбираеми, но разпозна гласа на Гамаш.
Бовоар се изправи и се зачуди как да постъпи. Не му отне дълго. Ако началникът отново спореше с дебелоглавия Франкьор, Бовоар нямаше да го остави сам в тази битка.
Почука два пъти и отвори вратата.
Звукът, който се носеше отвътре, рязко утихна.
Бовоар се огледа. Гамаш го нямаше.
Комисар Франкьор седеше зад бюрото. Сам.
— Какво има? — попита комисарят.
Това бе един от редките случаи, в които Бовоар виждаше Франкьор толкова раздразнен. После забеляза компютъра. Преди лаптопа бе обърнат на другата страна, към стола за гости. Сега бе обърнат обратно, към Франкьор. Той очевидно го използваше, а Бовоар бе прекъснал заниманието му.
Сваляше ли нещо? Бовоар не виждаше как би могъл. Сателитната връзка не работеше от пристигането им. Освен ако Франкьор не я бе поправил, но Бовоар се съмняваше. Комисарят не беше чак толкова умен.
Франкьор имаше вид на гузен тийнейджър, спипан от майка си.
— Е? — Комисарят го гледаше на кръв.
— Чух гласове — отвърна той и мигом съжали.
Франкьор го погледна пренебрежително, посегна към една папка, отвори я и се зачете. Все едно Бовоар не съществуваше. Все едно в атмосферата бе зейнала въздушна яма. И освен нея нямаше нищо. И никого. От гледна точка на комисаря Бовоар беше въздух.
— Какво имахте предвид тогава? — Бовоар хлопна вратата и Франкьор вдигна поглед.
Жан Ги не смяташе да го пита, беше си обещал да не го прави. И ако Гамаш беше тук, за нищо на света не би го попитал. Но началникът го нямаше, за разлика от Франкьор, и въпросът се стрелна от устата му като мълния от буреносен облак.
Франкьор не му обърна внимание.
— Кажете ми. — Бовоар ритна стола, подпря ръце на облегалката и се наведе към комисаря.
— Или какво? — попита Франкьор.
Забавляваше се, не се страхуваше изобщо, и Бовоар усети как бузите му пламват. Ръцете му стиснаха стола с такава сила, че кокалчетата му побеляха.
— Ще ме набиете ли? — попита комисарят. — Заплашвате ли ме? Това правите, нали? Вярното куче на Гамаш. — Франкьор остави папката на бюрото и на свой ред се наведе към Бовоар. — Искате да знаете какво съм имал предвид, когато казах, че според мен нямате топки. Това исках да кажа. Това казват и всичките ви колеги, Жан Ги. Вярно ли е?
— Що за глупости говорите?
— Че единствената ви функция е да бъдете кученцето на Гамаш. Наричат ви негова кучка, защото, макар да ръмжите, а в редки случаи и да хапете, те не вярват, че имате топки.
Франкьор погледна към Бовоар като към нещо меко и смрадливо, което истинските мъже бършеха от подметките си. Столът изскърца, когато комисарят се облегна удобно назад. Сакото му се разтвори и Бовоар видя пистолета му.
Въпреки яростта, която бушуваше в главата му, Бовоар успя да запази присъствие на духа и да се запита защо главният комисар, в качеството си на чиновник, носеше оръжие.
И защо го бе взел със себе си в абатството.
Дори Гамаш не носеше оръжие. За разлика от Бовоар, който в този момент се зарадва, че е така.
— Ето това имах предвид — каза Франкьор. — Дойдох с вас при онзи монах не защото ме поканихте, а защото бях любопитен. Гризеше ме любопитство да видя как инспекторът, посмешище за цялата квебекска полиция, ще се справи с един разпит. Но вие ме изненадахте. Всъщност останах впечатлен.
А Бовоар изненада себе си. Някаква малка част от него изпита облекчение да чуе това. Но тя бе дълбоко погребана под онази ярост, онзи бяс, онзи почти библейски гняв от обидата.
Той отвори уста, но оттам се чу само пелтечене. Никакви ясни думи. Просто въздух.
— Не ми казвайте, че не знаехте. — Франкьор всъщност изглеждаше изненадан. — Хайде стига, човече, само идиот не би забелязал. Тътрите се из управлението на половин крачка след господаря си, буквално подсмърчате подире му, и си мислите, че останалите агенти и инспектори ви се възхищават? Възхищават се на главния инспектор и малко се страхуват от него. Щом е успял да отреже вашите топки, значи може да го направи и с тях. Вижте какво, никой не ви обвинява. Вие бяхте едно дребно агентче в забутано управление на Sûretè. Не след дълго щяхте да бъдете уволнен, защото никой не искаше да работи с вас, и точно тогава Гамаш ви взе под крилото си. Така ли е?