— Дълго време ли умираше?
Брат Симон се замисли. Очевидно бе минала цяла вечност. Коленичил в пръстта, стиснал окървавената ръка на умиращ човек. Събрат монах. Човек, когото ненавиждаше.
— Не знам. Може би минута или малко повече. Дадох му последно причастие и това го поуспокои.
— Бихте ли ми казали думите за последно причастие?
— Не сте ли ги чували?
Гамаш ги бе чувал и ги знаеше. И сам бе давал последно причастие, набързо, припряно, докато държеше ръката на всеки от умиращите си агенти. Но сега искаше да ги чуе от брат Симон.
Симон затвори очи. Дясната му ръка се протегна съвсем леко напред, пръстите леко се свиха, за да хванат въображаемата ръка.
— Господи Исусе Христе, най-милостив на земята, молим Те, приеми Своето чадо в ръцете Си, за да преодолее трудния си час, както Ти ни обеща с безкрайно милосърдие.
С все още затворени очи брат Симон вдигна и другата си ръка и начерта кръстния знак. Върху челото на монаха.
"Безкрайно милосърдие", помисли си Гамаш и сведе поглед към младия агент — собственото си привидение в собствените си ръце. В онзи напрегнат момент нямаше време да даде цялото причастие, затова просто се наведе и прошепна: "Приеми Своето чадо".
Ала агентът си беше отишъл. И самият Гамаш също трябваше да тръгва.
— И тогава умиращият — каза Гамаш, — ако има сили, се изповядва.
Брат Симон мълчеше.
— Какво каза той? — попита Гамаш.
— Издаде някакъв звук — отвърна брат Симон като в транс. — Направи опит да се прокашля, а после каза "хомо".
Симон се съсредоточи. Завърна се от далечното си място. Двамата мъже се погледнаха.
— Хомо? — попита детективът.
Брат Симон кимна.
— Сега разбирате защо мълчах. Последната му дума няма нищо общо със смъртта му.
Но може би, помисли си Гамаш, има много общо с живота му. Главният инспектор се замисли.
— Какво според вас е имал предвид? — попита накрая.
— Мисля, че и двамата знаем какво е имал предвид.
— Бил е гей? Хомосексуален?
За момент брат Симон се опита да пробва обичайното си неодобрително изражение, ала се отказа. Отдавна бяха преминали отвъд тази граница.
— Трудно е да се обясни — каза брат Симон. — Тук сме две дузини мъже, сами. Нашата цел, нашата молитва е да открием Божествената любов. Състрадание. Да се разтворим в любовта на Бог.
— Това е идеалният случай — съгласи се Гамаш. — Но същевременно сте и обикновени хора.
Той знаеше, че нуждата от физическо удоволствие бе мощна и първична и не изчезваше непременно с обета за целомъдрие.
— Но на нас не ни е нужна плътска любов — каза брат Симон, който сякаш четеше мислите на Гамаш и бързаше да го поправи. В тона му не се долавяше отбранителност. Той просто се мъчеше да открие подходящите думи. — Мисля, че повечето от нас, ако не и всички, са оставили това в миналото. Нямаме силно изразени сексуални инстинкти.
— От какво се нуждаете тогава?
— Доброта. Интимност. Не сексуална. А приятелска. Бог трябва да замени човека в проявите ни на обич, но реалността е такава, че всички имаме нужда от приятел.
— Това ли изпитвате към абата? — Гамаш зададе въпроса направо, но с мек глас, деликатно. — Видях изражението ви, когато разказахте как сте помислили, че той е раненият и умиращ монах.
— Обичам го, вярно е. Но не изпитвам никакво желание за физическа близост. Трудно е да се обясни любов, която е толкова високо над всичко плътско.
— А приорът? Той обичаше ли някого?
Брат Симон замълча. Но не с магарешко упорство, а замислено.
След около минута отново заговори.
— Питал съм се дали той и абатът… — Не успя да довърши тази мисъл. Последва ново мълчание. — Години наред бяха неразделни. Ако не броим мен, абатът допускаше в градината си единствено него.
Гамаш за пръв път се запита дали градината не съществуваше и в друго измерение. Тя бе не само пръст с трева и цветя, но и алегория. За онова най-интимно място у всеки от тях. За едни то бе тъмна, заключена стая. За други — градина.
Достъп до него имаше секретарят. И приорът.
Там приорът бе намерил смъртта си.
— Какво според вас е имал предвид приорът? — попита Гамаш.
— Мисля, че има само едно възможно тълкуване. Знаел е, че умира, и е поискал опрощение.
— За това, че е бил хомосексуален? Но вие току-що казахте, че по всяка вероятност не е бил такъв.
— Вече не знам какво да мисля. Взаимоотношенията му може да са били платонични, но тайно да е искал нещо повече. Той го е знаел. И Бог го е знаел.