Гърлото му се сви, гласът му звучеше като писък. Едва си поемаше въздух.
— Превърнахте случилото се в цирк, вие… вие…
Не успя да каже нищо повече. Изпълниха го видения от полицейската акция във фабриката. Как Гамаш води екипа им. Как полицаите от Sûretè нахлуват вътре след своя началник. За да спасят отвлечен полицай. Да спрат стрелеца.
Жан Ги Бовоар стоеше на тихия бряг, а чуваше пукота от изстрелите. Чуваше как куршумите улучват бетона, пода, стените. Приятелите му. Усещаше парливия мирис на пушек, примесен с циментов прах. Усещаше как сърцето му блъска в гърдите от прилива на адреналин. И от страх.
Но въпреки всичко последва Гамаш. Все по-навътре и по-навътре във фабриката. Всички го бяха последвали.
Атаката бе заснета от камерите, закрепени на шлемовете на всички агенти. А после, месеци по-късно, записите бяха откраднати, редактирани и пуснати в интернет.
Бовоар се бе пристрастил и към видеото, и към болкоуспокояващите. Болкоубийци — двете половини на едно цяло. Първо болката, после убийците. Отново и отново. Докато видеото не се превърна в живота му. Да гледа как приятелите му умират. Отново и отново. И отново.
Ала въпросът оставаше. Кой бе пуснал видеото в интернет? Бовоар знаеше, че е дело на вътрешен човек. Сега вече знаеше кой е.
Сега всичко, което искаше, бе да остане в съзнание достатъчно дълго, за да убие човека пред себе си.
Задето предаде собствените си подчинени. Агентите на Гамаш. Приятелите на Бовоар. Смъртта им бе достатъчно мъчителна сама по себе си, но да го види на запис в интернет… За да го гледат милиони хора по цял свят. И цял Квебек.
И хората гледаха.
Лапаха пуканки и гледаха, отново и отново, как разстрелват полицаите в изоставената фабрика. Гледаха смъртта им като на кино, за забавление.
Гледаха го и семействата на загиналите. Видеото се превърна в интернет сензация и измести от челните места котенцата в кашони.
Бовоар се взираше в очите на Франкьор. Нямаше нужда да гледа оръжието. Знаеше, че е там. Очакваше изстрела всеки момент и знаеше какво ще е усещането при срещата на куршума с плътта му.
Познаваше това усещане. Помнеше удара, шока, пронизващата болка.
Беше гледал толкова много военни филми, толкова много уестърни. Бе видял толкова много трупове. Истински. Застреляни. И някак се бе заблудил, че знае какво е усещането.
Грешеше.
Беше по-силно от болката. Ужасът, кръвта. Безумното желание да се докопа до нетърпимото парене, но болката бе твърде силна и не позволяваше.
Беше се случило преди по-малко от година. Трябваше му много време, за да се възстанови. Повече, отколкото на началника. Гамаш се посвети изцяло на лечението си. Физиотерапия. Тежести, ходене, упражнения. Психологически консултации.
Бовоар знаеше, че сега Гамаш възприема по-интензивно всяка гледка, всеки мирис, всеки звук. Все едно живееше за петима. За себе си и за още четирима агенти.
Сякаш в него се бе вселила нова енергия.
Ала на Бовоар атаката и загубата на човешки живот му оказаха противоположно въздействие.
Опита се. Положи огромни усилия. Ала болката бе твърде дълбока. Агонията — твърде мъчителна. А болкоуспокояващите — твърде ефикасни.
После видеото отново се появи и болката се завърна с пълна сила. Изгаряща и дори по-дълбока. Нужна бе още по-голяма доза болкоуспокояващи. И още. И още. За да притъпи болката. И спомените.
И тук се намеси началникът. Гамаш го бе спасил в онзи трагичен ден във фабриката. И няколко месеца по-късно го спаси отново, когато го накара да потърси помощ. Помощ за хапчетата и образите, които се рояха в главата му. Накара го да се подложи на интензивна терапия. Рехабилитация. Накара го да спре да бяга и да се обърне. Да се изправи лице в лице със случилото се.
Гамаш го накара да обещае и че никога повече няма да гледа това видео.
И Бовоар спази обещанието си.
— Биха дали всичко, за да са тук сега — каза Гамаш в един пролетен ден, докато двамата с Бовоар се разхождаха в парка срещу апартамента на Гамаш в квартал "Отремон". Бовоар веднага разбра кого имаше предвид. Виждаше как Гамаш поглъща с поглед всичко около себе си, сякаш за да го сподели с мъртвите си агенти. После началникът спря, за да се наслади на огромния, стар люляков храст в пълен разцвет. Сетне се обърна към Бовоар и каза: — Нали знаеш, че е противозаконно да късаш люляк в парка?