— Само ако те хванат.
Бовоар се премести от другата страна на храста и видя как клоните му се клатят, все едно се заливаше от смях, докато Гамаш късаше ароматните цветове.
— Интересен поглед към правосъдието — извика главният инспектор. — Грешиш, но само ако те хванат.
— Може би предпочитате да ви арестувам? — Бовоар откъсна още няколко клонки. И чу как началникът му се засмя.
Бовоар знаеше какво бреме лежи сега върху плещите на началника. Да живее за още няколко души. В началото му идваше тежко и се олюляваше, но с времето заякна.
А с всеки изминал ден след спирането на лекарствата Бовоар се чувстваше все по-добре. Далеч от таблетките и от образите, които бе надянал отгоре си като власеница.
След разходката им началникът връчи крадения букет люляк на мадам Гамаш и тя го сложи в бяла кана на масата. После сложи във вода и малкото букетче на Бовоар, за да го отнесе свежо у дома след вечеря. Но то, разбира се, не стигна до неговия малък апартамент.
Подари букета на Ани.
Тъкмо бяха започнали да се срещат и той за пръв път й подаряваше цветя.
— Крадени са — призна, когато тя отвори вратата и той й поднесе букета. — Под влиянието на баща ти, опасявам се.
— Това не е единственото нещо, което откраднахте, мосю — засмя се тя, отстъпи встрани и го покани в дома си.
Отне му известно време да разбере какво имаше предвид Ани. Мълчаливо наблюдаваше как слага цветята във ваза на кухненската маса и се опитва да аранжира букета в по-пухкав вид. Онази нощ остана при нея. За пръв път. А сутринта се събуди от аромата на люляк и осъзна, че сърцето на Ани е в гърдите му. А неговото — в нейните. И там щеше да е в пълна безопасност.
Бовоар бе спазил обещанието към началника си — бащата, на Ани. Че никога повече няма да гледа онова видео. До този момент. Докато не откри какво правеше комисар Франкьор в кабинета на приора. На компютъра.
Франкьор бе донесъл видеото със себе си. И го гледаше.
Ето как Бовоар бе чул и гласа на началника. Докато раздаваше заповеди. Командваше. Водеше своите агенти все по-навътре и по-навътре в онази проклета фабрика. В преследване на стрелеца.
Бовоар бе открил файла с видеото в лаптопа.
Когато го отвори, знаеше какво ще види. И, да му прости Господ, пожела да го види отново. Беше се затъжил за предишното си страдание.
Бовоар не изпускаше от поглед Франкьор, който стоеше срещу него на мъгливия бряг. Бе внесъл тази чудовищна гадост в манастира. За да омърси последното място в Квебек, последното място на земята, където все още никой не бе виждал тези кадри.
И в този момент Бовоар разбра защо тук — въпреки необичайната обстановка, странните монаси и влудяващото еднообразие на безконечните псалми — усещаше такова неописуемо спокойствие.
Защото тези мъже, единствени в Квебек, не знаеха. Не бяха виждали видеото. Не гледаха на него и на Гамаш като на ранени и непоправимо травмирани хора. Приемаха ги като напълно нормални мъже, които по нищо не се различават от тях самите. Нормални мъже, които просто си вършат работата.
Но изведнъж от небето бе паднал Франкьор с тази проказа.
Бовоар обаче щеше да сложи край на заразата още тук. И сега. Този човек бе навредил достатъчно. На Гамаш, на Бовоар, на паметта на загиналите и на техните семейства.
— Аз съм разпространил видеото, така ли? — повтори Франкьор.
— Сигурен съм — изпъшка Бовоар. — Кой друг е имал достъп до необработения запис? Кой друг би могъл да влияе върху вътрешното разследване? Цял отдел в Sûretè, занимаващ се с киберпрестъпления, се опитва да разгадае кой е пуснал видеото, и накрая всички единодушно решават, че някакъв незнаен хакер е извадил луд късмет?
— Вие не вярвате ли? — попита Франкьор.
— Разбира се, че не вярвам.
Бовоар пристъпи напред, ала спря, когато Франкьор се прицели по-добре.
Щеше да има и по-подходящ момент, каза си Бовоар. След малко. Когато Франкьор се разсее. Едно мигване, толкова му трябваше.
— Гамаш вярва ли?
— В теорията за хакера? — Бовоар за пръв път се почувства объркан. — Не знам.
— Разбира се, че знаеш, боклук такъв. Кажи ми. Гамаш вярва ли?
Бовоар не каза нищо, просто стоеше и го гледаше право в очите. Един-единствен въпрос занимаваше цялото му съзнание. Сега ли е моментът?
— Гамаш разследва ли изтичането на записа? — изкрещя Франкьор. — Или е приел официалния доклад? Трябва да знам.
— Защо? За да убиете и него?
— Да го убия? — попита Франкьор. — Кой според теб е пуснал това видео?
— Вие.
— Божичко, ти наистина си тъп. Защо според теб съм го взел със, себе си? За да се наслаждавам на майсторската си работа? Това нещо е отвратително. Повдига ми се само като се сетя за него. А да го гледам е… — Франкьор вече трепереше, клокочеше от гняв. — Естествено, че не вярвам на доклада от шибаното разследване. Абсурдно е. Очевидно е димна завеса. Някой вътрешен човек е пуснал видеото, а не митичен хакер. Някой от нас. Взех със себе си шибания запис, защото го гледам при всяка удобна възможност. За да не забравям. За да помня защо продължавам да търся.