Монахът кимна и отстъпи встрани.
— Merci — каза Гамаш.
Бовоар се обърна към лодкаря и едва устоя на изкушението да му покаже среден пръст.
Лодкарят нямаше да е по-изненадан дори ако пътниците му бяха започнали да се носят във въздуха.
На прага инспектор Гамаш спря и извика:
— До пет, нали така?
Лодкарят кимна и смотолеви едва чуто:
— Oui, patron.
Гамаш отново се обърна към отворената врата и се поколеба. За секунда. Незабележима за никого другиго, освен за човек, който добре го познава. Бовоар погледна към Гамаш и разбра защо.
Главният инспектор просто искаше да се наслади на този изключителен момент. Само една крачка го делеше от мига, в който той щеше да стане първият нерелигиозен човек, стъпил в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
И после Гамаш направи крачката, а останалите го последваха.
Вратата се затвори след тях с меко, приглушено изтракване. Монахът вдигна ключа, пъхна го в огромната ключалка и го завъртя.
Бяха заключени вътре.
Арман Гамаш влезе с очакването, че ще му трябва минутка да привикне с мрака. Не очакваше, че ще му е нужно време да се адаптира към светлината.
Вътре далеч не цареше мрак, а ярка светлина.
Пред тях се простираше дълъг и широк коридор от сив камък, а в дъното му се виждаше затворена врата. Но онова, което впечатли главния инспектор и което сигурно бе поразявало всеки човек, всеки монах, прекрачвал този праг векове наред, бе светлината.
Коридорът беше осеян с дъги, в цялата им палитра от цветове. Зашеметяващи призми. Шареха по твърдите каменни стени. Събираха се върху сивите плочи на пода. Местеха се, сливаха се, а после се разделяха, все едно бяха живи.
Главният инспектор знаеше, че е зяпнал от изненада, но пет пари не даваше. През целия си живот се бе нагледал на купища изумителни неща, но такова нещо не беше виждал никога. Сякаш газеше в чиста радост.
Той се обърна, улови погледа на монаха и го задържа за момент.
Там обаче нямаше радост. Само болка. Мракът, който Гамаш бе очаквал да открие в манастира, не беше между стените, а в хората. Или поне в този човек.
Тогава, без да каже и дума, монахът се обърна и тръгна по коридора. Движеше се бързо, но ходилата му почти не издаваха звук. Чуваше се единствено лекото шумолене на робата му, когато докосваше камъните. И се плъзгаше покрай дъгите.
Полицаите от Sûretè метнаха раниците си на гръб и нагазиха в топлите призми.
Докато следваше монаха, Гамаш се оглеждаше — около себе си и нагоре към тавана. Светлината идваше от прозорци високо в стените. Нямаше прозорци на нивото на главите им. Първите бяха разположени на три метра от земята. Над тях имаше още един ред. През прозорците се виждаше ясното синьо небе, няколко облака и върховете на дърветата, които сякаш се опитваха да надникнат вътре. Точно както Гамаш гледаше навън.
Стъклата бяха стари. Витражни. Несъвършени. И точно несъвършенствата им създаваха тази игра на светлината.
Нямаше украса по стените. Не беше необходима.
Монахът отвори вратата и ги въведе в огромно, по-хладно пространство. Тук дъгите бяха насочени към една-единствена точка. Олтара.
Това беше църквата.
Монахът я прекоси бързешком, като успяваше да подвие коляно в движение. Крачката му се бе ускорила, все едно манастирът леко се бе наклонил напред и те се търкаляха към крайната си цел.
Тялото.
Гамаш се озърташе, за да се ориентира в обстановката. Това бяха гледки и звуци, невиждани и нечувани от хора, на които им предстои да си тръгнат.
Миришеше на тамян. Но не онзи мускусен, тежък аромат на повечето църкви в Квебек, който като че ли имаше за цел да скрие нещо гнило. Тук мирисът бе много по-естествен. На цветя или свежи билки.
Гамаш поглъщаше всичко, на серии от мимолетни впечатления.
Тук нямаше тъмни или цветни стъкла. Високите прозорци бяха леко скосени, така че светлината падаше първо върху простия аскетичен олтар. По него нямаше никаква украса, с изключение на ярката светлина, която трептеше отгоре, хвърляше лъчи по стените и огряваше и най-отдалечените ъгли на помещението.
А на тази светлина Гамаш видя и нещо друго. Не бяха сами.
Две редици монаси седяха лице в лице от двете страни на олтара. С наведени глави и скръстени в скута ръце. Всички до един в съвършено еднакви пози. Като дървени статуетки, килнати леко напред.
Седяха в пълно мълчание и се молеха в призмата от светлина.
Гамаш и останалите прекосиха църквата и излязоха в друг дълъг коридор. С още пъстроцветни дъги. И отново тръгнаха след монаха.