Отец Филип бе длъжен да ги закриля като баща. А това означаваше да защитава и дома им. Да го брани с всички сили. Гамаш твърде често срещаше насълзените погледи на скърбящи бащи и познаваше силата на тази любов.
Изпитваше я лично към сина и дъщеря си. Изпитваше я и към агентите си. Той сам ги избираше, наемаше, обучаваше.
Те бяха негови синове и дъщери, а той всеки ден ги изпращаше да преследват убийци.
И бе пълзял до всеки един от смъртно ранените, за да ги прегърне и да прошепне бърза молитва.
Приеми Своето чадо.
Докато куршумите свистяха по стените и пода, той бе държал в ръцете си Жан Ги, за да го предпази със собственото си тяло. Целуна го по челото и прошепна същите тези думи. Вярваше, че обичното му момче умира. И виждаше в очите на Жан Ги, че и той го вярва.
А после го остави. За да помогне на другите. В онзи ден Гамаш бе убивал. Прицелваше се хладнокръвно и виждаше как хора изгубват живота си. Бе убивал умишлено и би го направил отново. За да спаси агентите си.
Арман Гамаш познаваше силата на бащината любов. Независимо дали си биологичен баща, или баща по избор. И съдба.
Ако той бе способен да убие, защо абатът да не можеше?
Но колкото и да се мъчеше, Гамаш не успяваше да проумее каква роля играеха тук невмите. Всичко се подчиняваше на логиката. С изключение на пергамента, който държеше в ръката си.
Приорът бе умрял като баща, опитващ се да защити най-скъпото си.
Главният инспектор остави брат Симон и тръгна да търси Бовоар, за да го запознае с развитието и да му даде на съхранение оръдието на убийството.
Гамаш се съмняваше, че металният прът може да им разкрие нещо съществено. Брат Симон бе признал, че го е изплакнал и изстъргал, преди да го окачи обратно до вратата. И всеки, пожелал достъп вчера сутринта до заключените покои на абата, бе оставил по него своята ДНК и пръстовите си отпечатъци. А те бяха мнозина. В това число и Гамаш.
В кабинета на приора не откри никого. Неколцина монаси работеха в animalerie, почистваха и хранеха козите и кокошките. Докато крачеше по другия коридор, Гамаш надникна в трапезарията, после отвори вратата към chocolaterie.
— Търсите ли някого? — попита брат Шарл.
— Инспектор Бовоар.
— Няма го тук, за жалост. — Монахът лекар бръкна с черпак в казана и извади порция боровинки, от които капеше разтопен шоколад. — Последната партида за деня. Набрани от брат Бернар тази сутрин. Наложило му се да излезе два пъти, горкичкият. Първата кошница изял сам. — Брат Шарл се засмя. — Рисковете на професията. Искате ли?
Той кимна към дългите редици миниатюрни, тъмнокафяви сферички, вече охладени и готови да бъдат опаковани и изпратени на юг.
С вид на провинен ученик Гамаш влезе в работилницата и затвори вратата след себе си.
— Заповядайте. — Брат Шарл посочи към твърда табуретка с високи крака, после придърпа една и за себе си. — Тук работим на смени. Когато в самото начало монасите започнали да произвеждат шоколадовите боровинки, те назначили един човек да върши работата, обаче забелязали, че монахът се разширявал, а продукцията се свивала.
Гамаш се усмихна и прие почерпката.
— Merci.
Сочната дива боровинка, потопена в уханен шоколад, му се стори, ако това изобщо бе възможно, още по-вкусна от предишния път. И ако убиеха някой монах заради тези бонбони, Гамаш би разбрал. "Но пък от друга страна — помисли си той, — всеки сам си избира наркотика. За някои е шоколад, за други — грегориански псалми."
— Казали сте на инспектор Бовоар, че сте неутрален в конфликта, mon frére. Нещо като Червения кръст. Обгрижвате ранените в битката за контрол над "Сен Жилбер". Кои според вас бяха най-тежко ранените? В битката, но и от смъртта на приора.
— Бих казал, че в битката не остана нито един незасегнат. Всички се чувствахме ужасно от онова, което се случваше, но никой не знаеше как точно да го прекрати. Залогът бе твърде голям, а средно положение нямаше. Не можеше да се направи половин запис или обетът за мълчание да се вдигне наполовина. Вариантът за компромис изглеждаше невъзможен.
— Казвате, че залогът е твърде голям. Знаете ли за основите?
— Кои основи? На абатството?
Гамаш кимна и внимателно се вгледа в жизнерадостния лекар.
— Какво за тях?
— Знаете ли дали са стабилни? — попита Гамаш.
— В буквален или символичен смисъл? Буквално, нищо не може да събори тези стени. Първите монаси са си разбирали от работата. Но символично? Опасявам се, че "Сен Жилбер" здравата се клати.