В този момент Бовоар закопня да нахлузи расо. Да си обръсне главата. Да завърже връв около кръста си. И да види света в черно и бяло.
Гамаш бе от добрите. Франкьор бе от лошите.
Ани го обичаше. Той обичаше Ани.
Семейство Гамаш щяха да го приемат като син. Като зет.
Щяха да бъдат щастливи. Двамата с Ани щяха да бъдат щастливи.
Просто. Ясно.
Бовоар затвори очи и вдиша дълбоко аромата на тамян, просмукан в тези камъни. От дълги години. Но вместо да събуди у него лоши спомени за прахосани часове по твърди църковни пейки, мирисът му се стори приятен. Успокояващ. Отпускащ.
Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.
В ръката си стискаше шишенцето с таблетки, което откри на масичката в килията си, придружено с бележка.
"Да се приема при необходимост." Подписът не се четеше, но вероятно беше на брат Шарл. Той все пак е лекар, помисли си Бовоар. Няма да навреди.
Стоеше в килията си и неуверено гледаше познатото шишенце в ръката си. Сякаш малката кухина в центъра на юмрука му бе излята точно по негов калъп. Знаеше какво има вътре дори без да чете съдържанието, но въпреки това го прочете и изпита едновременно тревога и облекчение.
Оксиконтин.
Бовоар се изкуши да метне в устата си едно хапче още там, в килията. После да легне на тесния нар. И да усети как топлината се разлива по тялото му, а болката се отдръпва.
Но се страхуваше, че Гамаш може да го изненада. Затова щеше да намери местенце, където началникът, който се страхуваше от високо, нямаше да се качи за нищо на света, дори да знаеше, че Бовоар е там.
Тясната пътека към купола на Светия храм.
Бовоар погледна към шишенцето, което стискаше толкова силно, че капачката бе оставила лилаво кръгче върху дланта му. В крайна сметка му ги даде лекар. А него го мъчеше болка.
— О, Господи — прошепна той и отвори шишенцето. Минути по-късно, в Светия храм, Жан Ги Бовоар откри светото блаженство.
Разнесе се звън на камбани. Не пискливият призив за молитва от преди обед, а всички камбани — в сърдечна, звънлива, пълнозвучна покана.
Главен инспектор Гамаш по навик погледна часовника си. Макар да знаеше защо бият камбаните. Сигнал за богослужението в пет.
Вечерня.
Светият храм бе празен, когато детективът зае мястото си на пейката. Сложи оръдието на убийството до себе си и затвори очи. Но не задълго. Някой седна на пейката до него.
— Salut, mon vieux — каза Гамаш. — Къде беше? Търсих те.
Знаеше, че е Жан Ги, дори без да поглежда към него.
— Напред-назад — отвърна Бовоар. — Разследвам убийство, нали знаете.
— Добре ли си? — попита Гамаш. Бовоар изглеждаше леко замаян, с раздърпани дрехи.
— Добре съм. Излязох да се поразходя и се подхлъзнах навън по пътеката. От време на време изпитвам желание да изляза.
— Разбирам те. Някакъв напредък с брат Реймон в подземието?
В продължение на няколко секунди Бовоар изглеждаше като изгубен. Брат Реймон? После си спомни. Сякаш се бе случило преди цяла вечност.
— Основите ми изглеждат наред. Нямаше и следа от метална тръба.
— Е, няма нужда да търсим повече. Открих оръдието на убийството.
Гамаш подаде хавлиената кърпа на своя заместник. Камбаните над главите им замлъкнаха.
Бовоар внимателно разгъна кърпата. Отдолу се показа металното чукало. Погледна го, без да го докосва, после се обърна към Гамаш.
— Откъде знаете, че е убит с това?
Главният инспектор му разказа за срещата си с брат Симон. В Светия храм цареше тишина и Гамаш старателно шепнеше. Щом вдигна поглед обаче, видя комисаря, който бе пристигнал незабелязано и се бе настанил на пейка срещу тях, един ред по-надолу.
Разстоянието помежду им видимо се увеличаваше. И Гамаш нямаше нищо против.
Бовоар отново опакова железния прът.
— Ще го прибера в торба за улики. Не храня големи надежди за лабораторните резултати обаче.
— Съгласен съм — прошепна началникът му.
От страничното крило се разнесе познат звук. Самотен глас. Брат Антоан — Гамаш го разпозна — влезе пръв, сам. Новият капелмайстор.
После към плътния му тенор се присъединиха още гласове. Брат Бернар, който събираше яйца и диви боровинки. Гласът му бе по-висок, не толкова плътен, но по-прецизен.
После влезе брат Шарл, манастирският medecin, чийто тенор запълваше празнотите между първите двама монаси.
Братята монаси се точеха един след друг, гласовете им се смесваха, сливаха се, допълваха се. Придаваха на псалмите дълбочина и живот. Музиката от компактдиска звучеше красиво. Вчера, на живо, бе прекрасна. Но сега беше просто величествена.