Гамаш се чувстваше едновременно въодушевен и спокоен. Отпуснат и разведрен. И се питаше дали това се дължи на факта, че вече познаваше монасите, или на нещо не толкова осезаемо. На някакво раздвижване сред монасите, което се случваше след смъртта на стария им капелмайстор и встъпването в длъжност на новия.
Пеещите монаси влизаха в храма един след друг. Брат Симон. Брат Реймон. И накрая брат Люк.
И тогава всичко се промени. Гласът му — нито тенор, нито баритон, но същевременно и двете — се присъедини към останалите. И внезапно отделните гласове, отделните ноти, се свързаха. Сляха се. В прегръдка, сякаш невмите се бяха удължили и превърнали в ръце и свързваха всеки монах и всеки слушател.
Всичко стана едно цяло. Раните зараснаха. Празнотите се запълниха. Щетите се поправиха.
Брат Люк изпя простия псалм просто. Без преструвки. Без истерия. Но със страст и отдаденост, каквито Гамаш не бе забелязал досега. Сякаш младият монах се бе почувствал свободен. И чрез свободата си бе вдъхнал нов живот на устремените към небето невми.
Гамаш слушаше, поразен от тази красота. От начина, по който гласовете завладяваха не само главата, но и сърцето му. Ръцете, краката, дланите. Белегът на главата, гърдите и тремора в ръката.
Музиката го владееше. Даваше му усещането, че е на сигурно място. Невредим.
И всичко това — благодарение на гласа на брат Люк. Другите, сами по себе си, бяха великолепни. Но брат Люк ги издигаше до Божественото. Какво бе казал на Гамаш? "Аз съм хармонията." Чистата истина.
На пейката до Гамаш Жан Ги Бовоар затвори очи и усети как потъва в този познат свят, където нищо нямаше значение. Където нямаше болка, нямаше страдание. Нямаше несигурност.
Всичко щеше да е наред.
Тогава музиката спря. Отекна последната нота. И настъпи тишина.
Абатът пристъпи напред, направи кръстния знак, отвори уста.
И застина.
Поразен от друг звук. Звук, нечуван никога досега по време на вечернята. Нито по време на което и да било друго богослужение в Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
Звук на метал върху дърво.
Хлопане.
Някой стоеше пред вратата. И искаше да влезе.
Или да излезе.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
Отец Филип се постара да не обръща внимание на досадния звук.
Изпя благословия. Изслуша отговора. Подаде следващата фраза.
Установи, че става все по-добър в изкуството да не обръща внимание. Да игнорира неприятното.
Обетът му за мълчание вече включваше и обет за глухота. Още малко и щеше да стане съвсем безчувствен.
Застана напълно неподвижен и се отдаде на Бог.
Тогава отец Филип изпя — с вече не толкова млад и енергичен, но все тъй възторжен глас — следващия ред от молитвата. И сякаш в отговор чу хлопането по вратата.
— Господи, помилуй — изпя.
Хлопане.
— Исусе Христе, помилуй.
Хлопане.
— Пресвета Троице, помилуй го.
Мозъкът на абата изключи. За първи път от десетилетия, след стотици, след хиляди богослужения мозъкът му изключи. Христовата благодат и Божията милост бяха заместени.
От хлопане.
Хлопане.
Като гигантски метроном.
Хлопане по портата.
Монасите, наредени от двете му страни, вдигнаха поглед. Към него.
За напътствие.
"Упъти ме, Господи — помоли се той. — Какво да сторя?"
Хлопането нямаше да спре, осъзна той. Вече имаше ритъм. Упорити, нестихващи удари. Като от машина.
Дум. Дум. Дум.
Щеше да продължи цяла вечност. Докато…
Докато не отвореха.
Абатът направи нещо, което никога, абсолютно никога досега не беше правил. Нито като послушник, нито през всичките си години като монах, нито сега, като абат. Никога не беше напускал богослужение.
Но сега го направи. Поклони се на кръста, после обърна гръб на паството си и слезе от олтара.
Сърцето му също хлопаше, но много по-бързо от блъскането по портата. Усети как се поти под робата. Дългата черна дреха сякаш натежа, докато крачеше по дългата пътека.
Покрай главния комисар на Sûretè с неговите умни очи и умно лице.
Покрай младия инспектор, който сякаш душа даваше да е някъде другаде, само не и тук.
Покрай главния инспектор, който слушаше толкова внимателно, като че ли се мъчеше да намери отговори не само за престъплението, но и за себе си.
Отец Филип мина покрай всички тях. Стараеше се да не бърза. Напомняше си да върви с премерени крачки. Целеустремено, но сдържано.