— Вече не използваме този термин — каза новодошлият и огледа домакините си с широка усмивка. — да не плашим хората. — Гласът му звучеше приятно.
Монасите също го гледаха втренчено, но без да се усмихват.
Накрая непознатият се обърна към отец Филип и протегна ръка. Двамата безмълвно се здрависаха. Младият мъж се поклони, после се изправи.
— Казвам се брат Себастиен. Идвам от Рим.
— Сега? — ахна абатът и мигновено съжали за глупавия въпрос. Но не беше чул нито самолет, нито моторна лодка.
— Дойдох с полет от Рим тази сутрин и тръгнах насам.
— Но как? — попита абатът.
— С гребане.
Сега и отец Филип се вторачи в него, зяпнал от изумление.
Брат Себастиен се засмя. Смехът му, като всичко останало у него, беше приятен.
— Знам, знам. Не е от най-блестящите ми идеи. Пристигнах с малък самолет до местното летище, но мъглата се сгъсти твърде много и никой не искаше да измине останалата част от пътя с мен. Просто нямах друг избор. — Той погледна към Гамаш и смутено замълча, после отново се обърна към абата: — Оказахте се доста по-далеч, отколкото очаквах.
— И гребахте сам чак дотук? От селото?
— Да.
— Но това са километри разстояние. Как изобщо се ориентирахте за посоката?
Абатът знаеше, че трябва да замълчи, но просто не можеше да прекрати въпросите си.
— Лодкарят ме упъти. Каза да се движа направо, докато не подмина три пристана, а след четвъртия да завия надясно. — Изглеждаше възхитен от инструкциите. — Но мъглата много се сгъсти и започнах да се тревожа, че съм объркал посоката. Точно тогава обаче чух камбаните и последвах звука. А щом стигнах до пристана, видях светлините на манастира ви. Нямате представа колко се радвам, че ви открих.
И наистина изглежда радостен, помисли си Гамаш. Изглеждаше направо в екстаз. Непрекъснато се взираше в монасите, все едно не беше като тях. Сякаш никога досега не беше виждал religieux.
— Заради приора ли дойдохте? — попита отец Филип.
Гамаш внезапно получи прозрение и пристъпи напред, ала твърде късно.
— Заради убийството му? — уточни абатът.
Човекът, който тъгуваше за великото мълчание, плямпаше твърде много.
Гамаш пое дълбоко въздух и брат Себастиен обърна глава към него, после отмести поглед към Бовоар и накрая се спря на комисар Франкьор.
Усмивката изчезна от лицето на младия монах, а на нейно място се появи изражение на дълбоко състрадание. Той се прекръсти, целуна палеца си, после сложи дългите си ръце върху гърдите и леко се поклони с печален поглед.
— Ето защо бързах толкова. Тръгнах веднага щом чух. Господи, упокой душата му.
Всички монаси се прекръстиха. А главен инспектор Гамаш се зае да изучава новодошлия. Човекът, който бе тръгнал да гребе сам, докато мракът и мъглата се сгъстяваха все повече. През непознато езеро. И най-накрая бе открил абатството, следвайки звука. И светлината.
Идваше чак от Рим.
И отчаяно бързаше да открие Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Толкова отчаяно, че рискуваше собствения си живот. Този млад мъж, макар да се шегуваше, че е постъпил глупаво, изглеждаше изключително разумен. Защо тогава рискуваше? Кое му пречеше да изчака до сутринта?
Гамаш знаеше със сигурност, че човекът не идва заради убийството. Разбра го още в мига, когато отец Филип го попита. Непознатият не знаеше нищо за смъртта на приора. Брат Себастиен научи тази новина от абата.
Ако наистина бе изминал целия път от Рим заради убийството, щеше да се появи с печално изражение. Щеше веднага да поднесе съболезнованията си.
Вместо това се заливаше от смях на собственото си безразсъдство, разказваше за пътуването си, споделяше, че се радва да ги види. Разглеждаше монасите с огромно любопитство. Но нито веднъж не спомена брат Матю.
Не, брат Себастиен идваше тук по някаква причина. При това важна. Но тя нямаше нищо общо със смъртта на брат Матю.
— Камбаните за вечернята ли чух? — попита брат Себастиен. — Така съжалявам, че ви прекъснах, mon рérе. Моля ви, продължете.
Абатът се поколеба, после се обърна и тръгна обратно по дългия коридор. Непознатият го следваше и се озърташе във всички посоки.
Гамаш го наблюдаваше внимателно. Този човек сякаш за пръв път влизаше в манастир.
Детективът даде знак на брат Шарл да изостане и да се присъедини към него в края на процесията. Изчака другите да се отдалечат достатъчно, после се обърна към лекаря.
— Вие ли нарекохте брат Себастиен "Пес Господен"?
— Нямах предвид лично него.
Лекарят изглеждаше пребледнял и видимо тревожен. От обичайното му добро настроение нямаше и следа. Всъщност изглеждаше много по-разстроен от живия странник, отколкото от мъртвия приор.