— А какво имахте предвид? — настоя Гамаш.
Приближаваха Светия храм и му се искаше да приключат този разговор, преди да влязат в църквата. Но не от някакво религиозно благоприличие, а заради изумителната акустика.
Трябваше да приключат този разговор на четири очи.
— Той е доминиканец — тихо отвърна брат Шарл, без да откъсва поглед от началото на процесията. От брат Себастиен и абата.
— Как разбрахте?
— По расото и колана му. Доминиканец.
— И как това го прави пес Господен?
Главата на процесията, като главата на змия, бе влязла в Светия храм, а останалите ги следваха.
— Доминиканец — повтори брат Шарл. — Domini canis. Божие куче.
Тогава и те влязоха в Светия храм и разговорът приключи. Брат Шарл кимна съвсем леко на Гамаш и последва събратята си монаси обратно до олтара, където заеха местата си.
Брат Себастиен коленичи, прекръсти се, после седна на една от църковните пейки и взе да се озърта.
Бовоар се върна на мястото си, а Гамаш се намръщи, когато комисар Франкьор седна до Жан Ги. Гамаш заобиколи и се настани от другата страна на Бовоар, а младият инспектор се оказа заклещен между началниците си.
Но Бовоар сякаш не забеляза. Щом вечернята започна отново, той затвори очи и мислено се пренесе в апартамента на Ани. Представи си как лежат заедно на дивана пред камината.
Тя се е отпуснала върху извивката на ръката му. Той е неин закрилник и нежно я прегръща.
Всички жени, с които бе излизал, в това число и Инид, бившата му съпруга, бяха миниатюрни. Слабички, дребни на ръст.
За разлика от Ани Гамаш. Тя имаше сочно атлетично тяло. Силно. И когато лежеше до него, независимо дали гола, или облечена, двамата си пасваха идеално.
— Искам това никога да не свършва — шепнеше Ани.
— Няма да свърши — уверяваше я той. — Никога.
— Но ще се промени, когато хората разберат.
— Ще стане още по-хубаво.
— Oui — съгласяваше се Ани. — Но на мен ми харесва така. Само двамата.
И на него му харесваше така.
Сега, в Светия храм, сред аромата на тамян и свещи, Бовоар си представи, че чува пукането на огъня в камината. Долови сладкия мирис на кленовите цепеници. Вкуси червеното вино. И усети Ани върху гърдите си.
Музиката започна. Изведнъж, като след някакъв невидим за Гамаш сигнал, монасите излязоха от неподвижното си състояние и запяха с пълен глас.
Гласовете им изпълниха храма като въздух в бели дробове. Звукът сякаш извираше от каменните стени. Грегорианските псалми бяха част от абатството точно толкова, колкото и камъните, плочниците и дървените греди.
На пейката пред Гамаш седеше брат Себастиен с широко отворени очи. Взираше се като хипнотизиран. Без да помръдне.
Устата му беше леко отворена, а върху бледата му буза блестеше сълза.
Брат Себастиен слушаше как гилбертинците пеят своите псалми и плачеше, сякаш никога досега не бе чувал Божия глас.
Вечерята премина в почти пълно мълчание.
Тъй като службата приключи по-късно от обичайното, братята и техните гости отидоха направо в столовата. На масите бяха сервирани супници с превъзходна супа от грах и мента и панери с прясно изпечени, още топли франзели.
Един от братята изпя благодарствена молитва за храната, монасите се прекръстиха и после остана да звучи само разливането на супата и потракването на лъжиците в глинените паници.
Неочаквано се разнесе тихо жужене. Във всяка друга обстановка този звук би останал незабелязан, но тук, в тишината, звучеше мощно като двигател на моторна лодка.
И постепенно се усилваше. Все повече и повече.
Един по един монасите спряха да се хранят и съвсем скоро единственият звук в дългата трапезария бе жуженето. Всички глави се обърнаха към източника.
Главен инспектор Гамаш.
Човекът сърбаше супа и си тананикаше. Гледаше в чинията си и се наслаждаваше на вкусната храна. После, вероятно усетил вперените в себе си погледи, вдигна глава.
Но жуженето не престана.
Гамаш се усмихна леко, докато тананикаше, и огледа лицата на монасите.
Някои изглеждаха възмутени. Други — тревожни, все едно детективът си беше изгубил ума. Трети изглеждаха разгневени, че е смутил спокойствието им.
Бовоар седеше с празен поглед, с недокоснатата супа пред себе си, напълно изгубил апетит, Франкьор леко клатеше глава, сякаш се срамуваше.
Един монах изглеждаше уплашен. Брат Симон.
— Какво си тананикате?
Въпросът дойде от челното място на масата. Но не от отец Филип. А от доминиканеца. Младежкото му лице изразяваше любопитство, добродушие. Нямаше и следа от гняв, обида или възмущение.