— Това го разбрах. Но какво прави тук?
— Каза, че е дошъл заради убийството на приора — печално отвърна брат Антоан.
— Но вие не му повярвахте, нали?
Брат Антоан се усмихна съвсем леко.
— Толкова ли е очевидно?
— Не. Просто аз съм толкова наблюдателен.
Антоан се изкиска, после отново стана сериозен.
— Ватиканът може да изпрати свой свещеник в манастир за разследване на обстоятелствата, довели до убийство. Не да открие убиеца, а да изясни защо климатът в едно абатство се е влошил дотолкова, че да се стигне до убийство.
— Но ние знаем коя е причината — каза Бовоар. — Вие сте били в конфликт заради псалмите и записа.
— Но защо допуснахме този конфликт? — попита брат Антоан. — Молил съм се за това в продължение на седмици, месеци. Трябваше да намерим начин да се справим. Какво се обърка? И защо не усетихме, че един от нас е не просто способен на убийство, а реално обмисля да го извърши?
Щом видя смущението и болката в очите на монаха, Бовоар изпита желание да му каже. Да отговори на въпроса му. Ала нямаше никаква представа какъв е отговорът. Не знаеше защо монасите се бяха обърнали един срещу друг. Нямаше представа как изобщо се бяха озовали тук. Защо изобщо бяха станали монаси.
— Казахте, че Ватиканът може да изпрати свещеник, но не изглеждате убеден в думите си. Смятате ли, че той може да не е този, за когото се представя?
— Не, аз вярвам, че той наистина е брат Себастиен и че работи в Конгрегацията за доктрината на вярата. Просто не смятам, че е тук заради убийството на брат Матю.
— Защо? — Бовоар седна на дървения стол, а монахът — на ръба на леглото си.
— Защото е монах, а не свещеник. Мисля, че биха пратили някой по-високопоставен църковен служител за нещо толкова сериозно. А и изобщо… — Брат Антоан се опитваше да открие подходящите думи, за да изрази някакво усещане. Интуиция. — Ватиканът не действа толкова бързо. Нищо в Църквата не се случва бързо. Всичко е затлачено в традиции. За всяко нещо има отделна процедура.
— Дори за убийство?
Антоан отново се усмихна.
— Ако сте чели за династията на Борджиите, значи ви е известно, че Ватиканът има и такава традиция. Така че, да, дори за убийство. КДВ може да изпрати някого да ни разследва, но не толкова бързо. Ще им отнеме месеци да предприемат някакви действия, а може би дори и години. Брат Матю ще се е превърнал в пепел. Немислимо е Ватиканът да изпрати човек тук още преди погребението на приора.
— В такъв случай каква е вашата теория?
Монахът се замисли, после поклати глава.
— Цяла вечер се опитвам да го проумея.
— Ние също — призна Бовоар, после съжали, че го е казал. Колкото по-малко знаеше заподозреният за разследването, толкова по-добре. Понякога нарочно подхвърляха информация, за да извадят заподозрените от релси. Но това винаги се правеше преднамерено. А сега той го направи съвсем неволно.
— И аз имам тези книги — каза той с надеждата да замаже грешката си.
— Играете хокей?
— Централен нападател. А вие?
— Аз също, но трябва да призная, че за този пост нямаше особена конкуренция, след като брат Юсташ го напусна поради смърт от старост.
Бовоар се засмя, после въздъхна.
— Искате ли да поговорим за това? — попита брат Антоан.
— За кое?
— За това, което ви гложди.
— Гложди ме само желанието да открия убиеца и да се махна оттук.
— Не харесвате ли манастира?
— Не, разбира се. Вие да не би да го харесвате?
— Ако не го харесвах, нямаше да съм тук — отвърна брат Антоан. — Обичам "Сен Жилбер".
Това простичко признание смая Бовоар. Брат Антоан го каза точно така, както Бовоар би го казал за Ани. Без смущение, без двусмисленост. Просто факт. Като съществуването на небето и камъните. Естествено и окончателно.
— Защо? — Бовоар се наведе напред. Това бе един от въпросите, които умираше да зададе на монаха с прекрасен глас. И с телосложение като неговото.
— Защо ми харесва тук? Че кое да не ми харесва? — Брат Антоан огледа килията си, все едно бе апартамент в монреалския "Риц". — Зиме играем хокей, лятно време ловим риба, плуваме в езерото и берем боровинки. Знам какво ще ми донесе всеки ден и въпреки това всеки ден за мен е приключение. Имам щастието да живея сред хора, с които имаме обща вяра, но въпреки това са достатъчно различни, за да ми бъдат безкрайно интересни. Обитавам дома на моя Отец и се уча от своите братя. И пея словата Господни с гласа на Бог.
Монахът се наведе напред и подпря силните си ръце върху коленете.