Бовоар започна да се чуди кога най-рано ще може да остане сам в кабинета. С лаптопа. Със записа върху диска, донесен от комисаря. И с хапчетата, оставени от лекаря. Вече с нетърпение чакаше следващото богослужение. Когато всички щяха да са в Светия храм, а той — тук, в кабинета.
През следващите двайсетина минути обсъждаха случая, подхвърляха теории, отхвърляха теории, докато накрая Гамаш не се изправи на крака.
— Трябва да се поразтъпча. Ще ми правиш ли компания?
Бовоар кимна със свито сърце и последва Гамаш в коридора.
Поеха към Светия храм, но Гамаш внезапно спря и се вторачи в електрическата крушка на стената.
— Знаеш ли, Жан Ги, когато пристигнахме, се изненадах, че тук имат електричество.
— Имат слънчеви батерии, както и хидрогенератори, които са свързали с близката река. Брат Реймон ми каза. Искате ли да знаете как работят? И това ми каза.
— Може би за рождения ми ден, ще ми разкриеш тази тайна като специален подарък — каза началникът. — Но точно в момента се чудя как тази светлина е стигнала дотук.
Той посочи към стенния аплик.
— Не ви разбирам, patron. Как стига което и да било осветително тяло до която и да било стена? Монтирано е там.
— Точно така. Но къде са жиците? И къде са каналите за новата отоплителна система? Къде са водопроводните тръби?
— Където са във всяка една сграда — отвърна Бовоар и се зачуди дали началникът не си е изгубил ума. — Зад стената.
— Но в плана е показана само една стена. Гилбертинците са строили манастира — основите, стените — години наред, десетилетия. Сградата е инженерно чудо. Но не можеш да ме убедиш, че са предвидили възможност за геотермална система, водопровод и това.
Той отново посочи към лампата.
— Тук вече съм безпомощен — призна Бовоар.
Гамаш се обърна към него.
— В твоя дом, в моя също, има две стени. Външната облицовка и вътрешният зид. Между тях двете е изолацията и окабеляването. Водопроводната система. Отдушниците.
И тогава Бовоар проумя.
— Не може да са прокарали кабелите и тръбите през каменните стени. Значи това не е външната стена. — Той посочи към плочите. — Зад нея трябва да има друга.
— Така смятам и аз. Стената, която си огледал, може да не е тази, която се руши. Водата и корените дълбаят външната стена. Отвътре това все още не се вижда.
Две кожи, мислеше си Бовоар, докато крачеха към Светия храм. Публичното лице, а зад него другото, което гниеше и се рушеше.
Беше направил грешка. Не се бе постарал достатъчно. И Гамаш го знаеше.
— Excusez-moi — пропя нечий глас. Двамата полицаи забавиха крачка насред пътеката в Светия храм и се обърнаха. — Насам.
Гамаш и Бовоар погледнаха вдясно и там, в сенките, стоеше доминиканецът. До паметната плоча на Гилберт от Семпрингам.
Двамата полицаи се приближиха до него.
— Явно бързахте за някъде — каза брат Себастиен. — Ако сега не е удобно, можем да поговорим и по-късно.
— Ние винаги бързаме нанякъде, mon frére — каза Гамаш. — Но дори да не бързаме, се стараем да изглеждаме заети.
Доминиканецът се засмя.
— Същото е и с монасите. Ако отидете във Ватикана, ще видите, че винаги бързаме по коридорите и си придаваме важност. В повечето случаи се опитваме да открием тоалетна. Печалната комбинация от великолепното италианско кафе и огромните разстояния между тоалетните във Ватикана. Базиликата "Свети Петър" е била строена от блестящи архитекти, но тоалетните не са били сред приоритетите им. Комисар Франкьор ми каза нещо за смъртта на приора. Чудя се дали не бихме могли да поговорим още малко по този въпрос? Имам усещането, че макар и мосю Франкьор да е старши по чин, същинската част от разследването е във ваши ръце.
— На прав път сте — съгласи се Гамаш. — Какви въпроси имате?
Но вместо да отговори, монахът се обърна към плочата.
— Дълъг живот е имал Гилберт. И интересно описание. — Той посочи към текста. — Струва ми се странно, че самите гилбертинци, които вероятно са направили тази плоча, са го представили като крайно скучен човек. Но най-отдолу, като допълнение, хрумнало им в последния момент, са написали, че е защитил своя архиепископ. — Брат Себастиен се обърна към Гамаш: — Знаете ли кой е той?
— Архиепископът? Томас á Бекет.
Брат Себастиен кимна. На слабата светлина от електрическите крушки, висящи високо между гредите на тавана, сенките долу се разкривяваха. Очите изглеждаха като кухи дупки, носовете се удължаваха и губеха формата си.