Доминиканецът се усмихна уродливо.
— Забележителен акт от страна на Гилберт. Бих искал да знам защо го е направил.
— А аз, топ frére — каза Гамаш, без да се усмихва, — бих искал да знам коя е истинската причина да сте тук.
Въпросът изненада монаха и той се вторачи в Гамаш за момент, после се засмя.
— Мисля, че има за какво да поговорим, мосю. Да влезем в Крилото. Там никой няма да ни безпокои.
Входът към стаята бе зад плочата. Гамаш го знаеше. Бовоар го знаеше. Очевидно го знаеше и монахът. Но вместо да открие тайното резе и да го натисне, брат Себастиен стоеше и чакаше. Чакаше да го стори някой от тях двамата.
Главен инспектор Гамаш измери монаха с поглед. Изглеждаше приятен. Отново тази дума. Безобиден. Доволен от работата си, доволен от живота си. Доволен, несъмнено, че е последвал камбанния звън за "Ангел Господен" и е открил този уединен манастир.
Построен преди почти четири века от отец Клеман, за да избягат от Инквизицията. Бяха потънали в канадската пустош, за да заблудят света, че последните причастия за гилбертинците са казани още преди столетия.
Дори Църквата бе повярвала, че са изчезнали.
Но те не бяха. Векове наред монасите обитаваха брега на това кристалночисто планинско езеро и се кланяха на Бог. Молеха му се. Пееха Му. И водеха спокоен и съзерцателен живот.
Но никога не забравяха кое ги е накарало да се заселят тук.
Страхът. Безпокойството.
И сякаш стените не бяха достатъчно високи и достатъчно дебели, отец Клеман бе взел още една мярка за сигурност. Бе построил стая, в която да се скрият. Крилото. За всеки случай.
И тази вечер този случай най-сетне се беше случил. Инквизицията, в лицето на този приятен монах, бе открила гилбертинците.
"Най-сетне — бе казал брат Себастиен, когато прекрачи прага на манастира. — Открих ви."
"Най-сетне", помисли си Гамаш.
А сега доминиканецът от Конгрегацията за доктрината на вярата молеше полицейски служител да му покаже тайната врата. Да я отвори. Да отнеме от гилбертинците и последното им тайно убежище.
Гамаш знаеше, че вече няма значение. Тайната бе разкрита. Вече никой не се криеше. Вече нямаше нужда. Инквизицията не съществуваше. Но все пак главен инспектор Гамаш не желаеше да е човекът, отворил тази врата за Песа Господен след четири столетия.
Всичко това проблесна в съзнанието на Гамаш за част от секундата, но преди да успее да каже каквото и да било, Бовоар пристъпи напред и натисна изображението с преплетените вълци. И паметната плоча се отвори.
— Merci — каза доминиканецът. — Чудех се дали знаете как се отваря.
Бовоар го погледна пренебрежително. Поредният младок, който го подценяваше, но това щеше да му е за урок.
Гамаш отстъпи настрана и даде път на монаха. Тримата се настаниха на каменната пейка, която опасваше стените. Гамаш чакаше. Нямаше намерение да поставя начало на разговора. Тримата седяха и мълчаха. След около минута Бовоар започна леко да нервничи.
Ала началникът му не трепваше. Седеше абсолютно неподвижен. Невъзмутим.
Тогава от монаха се разнесе тих звук. На Гамаш му отне секунда да го разпознае. Тананикаше си мелодията, която самият Гамаш си бе тананикал на вечеря. Но звучеше различно. Може би заради акустиката в стаята, помисли си Гамаш. Но дълбоко в себе си знаеше, че причината е друга.
Обърна се към мъжа до себе си. Брат Себастиен седеше със затворени очи, дългите му светли мигли лежаха отпуснати върху бледите му бузи. И се усмихваше.
Сякаш самите камъни пееха. Сякаш монахът извличаше песента от въздуха, от стените, от тъканта на робата си. Гамаш имаше странното усещане, че песента извира от него самия. Сякаш песента беше част от него, а той — част от нея.
Сякаш всичко се бе раздробило и се бе вдигнало във въздуха като вихър, а от него се бе родил този звук.
Усещането бе толкова лично, толкова всепроникващо, че бе почти плашещо. И сигурно щеше да е точно такова, ако самата музика не беше така прекрасна. И успокояваща.
Тогава доминиканецът спря да тананика, отвори очи и се обърна към Гамаш.
— Бих искал да знам, господин главен инспектор, къде чухте тази мелодия.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
— Трябва да поговоря с вас, Père Abbè — каза брат Антоан. Отец Филип седеше в кабинета си и чу през вратата молбата на монаха. Или изискването му. Обикновено до него достигаше почукването на стария железен прът по дървото, но тук вече нищо не беше същото. Железният прът бе обявен за оръдието, убило брат Матю, и бе отнет.
Носеше се и слух, че приорът бил жив, когато Симон го открил. Получил последно причастие, докато още бил жив. Тази вест носеше на отец Филип огромна утеха. Макар че се чудеше защо Симон не го бе споменал досега.