После разбра.
Матю бил не просто жив, а проговорил. Казал една дума. На Симон.
Хомо.
Отец Филип бе смаян като всички останали. Ако на брат Матю му е била дадена една-единствена последна дума на този свят, защо бе избрал точно "хомо"?
Знаеше какво подозират монасите. Че Матю е имал предвид своята сексуална ориентация. Че е молил за прошка. За някакво спешно миропомазване. Но абатът не вярваше в това. Както не вярваше, че Матю е бил хомосексуален. Не че беше невъзможно. Но отец Филип бе негов изповедник от много години и Матю никога не го бе споменавал. Можеше, разбира се, тази негова ориентация да е имала латентна форма. Да е била погребана дълбоко и да е изригнала на повърхността след удара по главата.
Хомо.
Според Симон Матю се прокашлял, опитал се да каже нещо и накрая дрезгаво прошепнал "хомо".
Абатът пробва. Прокашля се. Произнесе думата.
Повтори я. Отново и отново.
Докато не реши, че е разбрал. Какво е направил Матю. Какво е казал Матю. Какво е имал предвид.
Но точно тогава влезе брат Антоан и леко се поклони на абата.
— Да, синко, какво има? — Отец Филип се изправи на крака.
— Става дума за брат Себастиен, нашия гост. Казва, че бил изпратен от Рим веднага щом чули за убийството на приора.
— Да? — Абатът кимна към близкия стол и брат Антоан седна.
Капелмайсторът изглеждаше разтревожен и говореше съвсем тихо.
— Не разбирам как е възможно това.
— Какво искаш да кажеш? — попита абатът, макар че се сещаше.
— Вие кога съобщихте на Ватикана?
— Не съм съобщавал на Ватикана. Позвъних на монсеньор Дюсет в Монреалската архиепархия. Той е уведомил квебекския архиепископ, който от своя страна, предполагам, е известил Рим.
— Но кога точно позвънихте?
— Веднага след като се обадихме в полицията.
Брат Антоан се замисли за момент.
— Това ще рече около девет и половина вчера сутринта.
А това, помисли си абатът, бе първият му нормален разговор с брат Антоан от месеци. И осъзна колко много му бе липсвал този монах. Творческата мисъл, страстта, разговорите им за литература, за Библията. За хокея да не говорим.
Но сега всичко това изглеждаше поправено. Двамата отново намираха общ език покрай смъртта на Матю. И появата на доминиканеца.
— И аз си го помислих — призна отец Филип и се загледа в огъня, запален в малката камина в скромните си покои. Новата геотермална система им осигуряваше централно парно отопление, но абатът бе човек на традициите и предпочиташе отворения прозорец и топлината на камината. — Местното време в Рим е с шест часа напред — каза абатът. — Дори да са реагирали мигновено, струва ми се невъзможно брат Себастиен да успее да дойде толкова бързо.
— Именно, mon рérе — каза Антоан. Отдавна не бе наричал отец Филип така. През последните няколко месеца използваше по-надутото, по-официално и по-хладно Père Abbè. — И двамата знаем, че архиепархията се движи с темпото на материците, а Рим — с бързината на еволюцията.
Абатът се усмихна, после отново доби сериозно изражение.
— Е, защо е дошъл тогава? — попита брат Антоан.
— Ако не е заради смъртта на брат Матю ли? — Отец Филип задържа тревожния поглед на Антоан. — Не знам.
Но за пръв път от много време насам абатът усети покой в сърцето си. Усети как пукнатината, която му бе причинила толкова много болка, започва да се затваря.
— Бих искал да чуя мнението ти за нещо, Антоан.
— Разбира се.
— Брат Симон твърди, че Матю е казал една дума, преди да издъхне. Сигурен съм, че вече си я чул и ти.
— Чух я.
— Казал е "хомо". — Абатът изчака да види реакцията на капелмайстора, но такава не последва. Монасите се учеха и с течение на времето свикваха да крият мислите и чувствата си. — Знаете ли какво може да е имал предвид?
Брат Антоан замълча и отмести поглед встрани. Там, където хората бяха привикнали на мълчание, очите говореха много. Отместването на погледа беше много красноречиво. Ала очите му успяха да намерят обратния път към абата.
— Братята се чудят дали не е имал предвид собствената си сексуална ориентация…
Брат Антоан очевидно искаше да каже още нещо, така че абатът сложи ръце в скута си и зачака.
— И се питат дали това не е намек за конкретни отношения с вас.
Очите на абата леко се разшириха от прямотата на думите му. Но миг по-късно той кимна.
— Разбирам посоката на мислите им. С Матю бяхме много близки години наред. Обичах го силно. И винаги ще е така. А ти, Антоан? Ти какво мислиш?