Дали изобщо знаеха за нея? — запита се Гамаш. Възможно ли беше?
Възможно ли беше тази градина да е не само лична, но и, тайна?
Отец Филип повтаряше Светата броеница.
— Радвай се, благодатна Марийо, Господ е с тебе…
Държеше главата си наведена, но очите му бяха отворени съвсем леко, едва забележима цепка между клепачите. Наблюдаваше полицаите в градината. Наведени над Матю. Гледаше как го снимат. Как го побутват. И си мислеше как Матю, винаги толкова фин и изискан, би се чувствал ужасно.
Да умре в пръстта.
— Света Марийо, майко Божия…
Как бе възможно Матю да е мъртъв? Отец Филип мърдаше устни и се опитваше да се съсредоточи върху простата молитва. Изричаше думите и чуваше събратята монаси до себе си. Чуваше познатите им гласове. Чувстваше раменете им до своите.
Усещаше слънчевите лъчи върху темето си, подушваше и тръпчивия мускусен мирис на есенната градина.
Но вече нищо не му се струваше познато. Усещаше чужди и думите, и молитвата, и слънчевата светлина дори.
Матю бе мъртъв.
Как съм могъл да не проумея?
— … моли се за нас, грешниците…
Как съм могъл да не проумея?
Този въпрос се превърна в новата му молитва.
Как съм могъл да не проумея, че всичко това ще завърши с убийство?
Щом направи пълна обиколка, Гамаш спря пред молещите се монаси.
Докато пристъпваше към тях, имаше усещането, че абатът го наблюдава.
Едно нещо беше очевидно. За няколкото минути, които Гамаш беше прекарал в градината, енергията на абата още повече бе намаляла.
Ако целта на "Аве Мария" бе да носи успокоение, този път не успяваше. Или може би без молитвите отец Филип щеше да се чувства още по-зле. Сега изглеждаше като човек, който е на ръба да припадне.
— Pardon — каза Гамаш.
Двамата монаси прекъснаха молитвите си, но отец Филип продължи до края.
— … сега и в сетния ни час…
И заедно изпяха: Амин.
Отец Филип отвори очи.
— Да, синко мой?
Това бе традиционно обръщение на свещеник към енориаш. Или на абат към монасите си. Гамаш обаче не бе нито едното, нито другото. И се зачуди защо отец Филип се обръща така към него.
Навик? Проява на близост? Или нещо друго? Претенции за власт. На баща над дете.
— Имам някои въпроси.
— Разбира се — каза абатът. Другите двама запазиха мълчание.
— Разбрах, че един от вас е открил брат Матю.
Монахът от дясната страна на абата хвърли бърз поглед към отец Филип, който кимна съвсем леко.
— Аз. — Монахът бе по-нисък от отец Филип и малко по-млад. В погледа му се четеше бдителност.
— А вие сте?
— Симон.
— Mon frére, бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин?
Брат Симон се обърна към абата, който отново кимна.
— Дойдох тук след утренята, за да почистя градината. И тогава го видях.
— Какво видяхте?
— Брат Матю.
— Oui, но разбрахте ли, че е той?
— Не.
— За кого го помислихте?
Брат Симон потъна в мълчание.
— Всичко е наред, Симон. Трябва да говорим истината — каза абатът.
— Oui, Père Abbè. — Монахът не изглеждаше доволен, нито убеден в това. Но се подчини. — Помислих го за абата.
— Защо?
— Защото никой друг не идва тук. Само той, а сега и аз.
Гамаш се замисли за момент.
— Какво направихте?
— Отидох да видя.
Гамаш хвърли поглед към обърнатата плетена кошница, чието съдържание се търкаляше между есенните листа. Греблото също лежеше на земята.
— Вървяхте ли, или тичахте?
Отново колебание.
— Тичах.
Гамаш си представи сцената. Монахът на средна възраст със своята кошница. Подготвя се да поработи в градината, да събере с греблото мъртвите листа. Влиза в тихата градина, за да свърши онова, което е вършил толкова много пъти. После вижда немислимото. Човек, паднал до стената.
Без съмнение абатът.
И какво направил брат Симон? Захвърлил инструментите си и се затичал. С дългата роба, колкото му държат краката.
— А когато стигнахте до него, какво направихте?
— Видях, че това изобщо не е Père Abbè.
— Опишете ми, моля, всичко, което направихте.
— Коленичих. — Сякаш всяка дума му причиняваше болка. Или заради спомена, или просто заради съществуването на думите. Заради самото говорене. — И дръпнах качулката му. Беше паднала върху лицето му. Тогава видях, че не е абатът.
Не беше абатът. За този мъж това сякаш бе най-важното. Не кой е, а кой не е. Гамаш слушаше внимателно. Думите. Интонацията. Паузите между думите.