— Впоследствие. Каза ми го, докато бързахме обратно. Първо извикал лекаря, после мен. Тогава вече знаеха, че е било фатално.
— Но каза ли ви той нещо повече?
— Че не е било злополука?
— Че е бил убит.
— Лекарят ми го каза. Когато пристигнах, стоеше на вратата и чакаше. Опита се да ме спре, да ми попречи да приближа и ми каза, че Матю не е просто мъртъв, а по всичко личало, че някой го е убил.
— А вие какво казахте?
— Не помня какво съм казал, но едва ли е било нещо, което се преподава в духовната семинария.
Отец Филип се върна мислено в онзи момент. Спомни си как избута лекаря настрана и се втурна, препъвайки се, към дъното на градината. Към онова, което на пръв поглед приличаше на купчина тъмна пръст. Но не беше. И както го видя в спомена си, така го описа и на едрия спокоен полицай от Sûretè, седнал до него на пейката.
— И после се свлякох на колене до него — каза отец Филип.
— Пипнахте ли го?
Да, пипнах лицето, после и робата му. Мисля, че я изпънах. Не знам защо. Кой би направил подобно нещо?
Гамаш отново пренебрегна въпроса му. Имаше достатъчно време за отговора.
— Какво е правил брат Матю тук? Във вашата градина?
— Нямам представа. Не е търсил мен. По това време аз винаги съм навън и си върша задачите.
— И той е знаел това?
— Той беше мой приор. Знаеше го по-добре от почти всички останали.
— Какво направихте, след като видяхте трупа му? — попита Гамаш.
Абатът се замисли.
— Първо се помолихме. После се обадих в полицията. Имаме само един телефон. Сателитен. Невинаги има връзка, но тази сутрин работеше.
— Мина ли ви през ум да не се обадите?
Въпросът изненада абата и той с признателност се вгледа в този хрисим непознат.
— Срамувам се да призная, че това беше първата ми мисъл. Да остане само помежду ни. Свикнали сме да бъдем самостоятелни.
— Тогава защо се обадихте?
— Боя се, че не е заради Матю, а заради другите.
— Какво значи това?
— Матю си отиде. Той е с Бог.
Гамаш се надяваше да е истина. За брат Матю вече нямаше загадки. Той знаеше кой е отнел живота му. И вече знаеше дали има Бог. И рай. И ангели. И даже небесен хор.
Не му се мислеше какво се случва с небесния хор, когато горе се появи поредният капелмайстор.
— Но останалите сме тук — продължи отец Филип. — Не ви извиках за отмъщение или за да накажете онзи, който го е извършил. Деянието вече е извършено. Матю е в безопасност. Ние, от друга страна, не сме.
Гамаш знаеше, че това е простата истина. Беше и бащинска реакция. Да закриля. Или на пастир — да брани стадото от хищници.
Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Свети Гилберт сред вълците. Странно име за манастир.
Абатът знаеше, че в кошарата има вълк. В черна роба, с обръсната глава, кротко нашепващ молитви. Отец Филип бе извикал ловци да го открият.
Бовоар и лекарят се бяха върнали с носилка и я бяха поставили до брат Матю. Гамаш се изправи и даде безмълвен сигнал. Тялото беше вдигнато на носилката и брат Матю напусна градината за последен път.
Абатът поведе малкото шествие, следван от братята Симон и Шарл. После капитан Шарбоно в предния край на носилката, а Бовоар зад него.
Гамаш последен напусна градината на абата и затвори библиотеката след себе си.
Тръгнаха през дъгата по коридора. Пъстрите цветове танцуваха по опечалените и по тялото върху носилката. Когато пристигнаха в църквата, останалите от монашеското братство се изправиха от пейките и се занизаха в колона след Гамаш, за да се присъединят към процесията.
Абатът, отец Филип, започна да чете молитва. Не Светата броеница. Нещо друго. И тогава Гамаш осъзна, че абатът не говореше. Той пееше. И не просто молитва. А песнопение.
Грегориански хорал.
Останалите монаси постепенно се присъединиха. Песента им изпълни коридора и се сля със светлината. Би било красиво, ако липсваше мрачната увереност, че един от мъжете, които пееха Божието слово, с Божия глас, е убиец.
ГЛАВА ШЕСТА
Около лъскавата медицинска маса в лечебницата се бяха събрали четирима мъже. Арман Гамаш и инспектор Бовоар стояха от едната страна, лекарят — срещу тях, а абатът — отстрани. Брат Матю лежеше върху масата от неръждаема стомана, с ужасено изражение и вперен в тавана поглед.
Другите монаси бяха отишли да вършат онова, което монасите обичайно вършеха в такива моменти. Гамаш се зачуди какво би могло да е то.
От опит знаеше, че повечето хора отчаяно се препъваха и опипом се мъчеха да се хванат за познати миризми, гледки и звуци. Сякаш получаваха световъртеж, ако неволно попаднеха отвъд границите на познатия си свят.