Не, брат Матю бе мушнал онзи лист в ръкава си и се бе свил на топка около него.
Какво им говореше тази плетеница от несвързани думи? Не много — засега. Освен че брат Матю е умрял, опитвайки се да я опази.
ГЛАВА СЕДМА
Столът до отец Филип беше празен.
От години, от десетилетия, не се беше случвало да погледне надясно и да не види Матю.
Сега абатът дори не извърна очи натам. Гледаше право пред себе си, към лицата на монасите от Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
Те също го гледаха.
Очакваха отговори.
Очакваха информация.
Очакваха той да каже нещо. Каквото и да било.
Да застане между тях и ужаса, който изпитваха.
А той продължаваше да ги гледа. Останал без думи. Бе натрупал толкова много през годините. Склад, пълен с мисли, впечатления, емоции. С неизказани неща.
И точно сега, когато му трябваха думи, складът беше празен. Тъмен и студен.
Не беше останало нищо за казване.
Главен инспектор Гамаш се наведе напред, подпрял лакти върху протритото дървено бюро. Дланите му небрежно се докосваха.
Погледна към Бовоар и капитан Шарбоно, които седяха срещу него с отворени пред себе си бележници, готови да докладват на началника.
След медицинския преглед Бовоар и Шарбоно разпитаха монасите, свалиха им пръстови отпечатъци и започнаха да събират първоначални показания. Реакции. Впечатления. Обща представа за действията им.
Докато те се занимаваха с това, главен инспектор Гамаш претърси килията на мъртвеца. Беше почти същата като на абата. Същото тясно легло. Същият скрин, само че неговият олтар бе в чест на света Чечилия. Гамаш не беше чувал за нея, но реши да я проучи.
Имаше няколко ката монашески роби, бельо, обувки. Нощна риза. Молитвеници, псалтири. И нищо друго. Никакви лични вещи. Никакви снимки, никакви писма. Нито следа от родители, братя, сестри. От друга страна, може би Бог беше негов отец и Мария — негова майка. А монасите — негови братя. В крайна сметка съставляваха голямо семейство.
Но кабинетът, кабинетът на приора, беше златна мина. За жалост, не с улики по случая. Нямаше окървавен камък. Нямаше заплашително писмо, подписано с нечие име. Нямаше убиец, готов да си признае.
За сметка на това Гамаш откри върху бюрото на приора използвани пачи пера и мастилница. Прибра ги в найлонови торбички и ги сложи в раницата си заедно с останалите веществени доказателства, събрани от местопрестъплението.
Прие го за много важна находка. В крайна сметка старият лист, изпаднал от ръкава на приора, бе изписан с паче перо и мастило. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се разклащаше убеждението му, че находката ще се окаже важна.
Какви бяха шансовете приорът — капелмайстор и световен авторитет в областта на грегорианските псалми — да напише нещо неразбираемо? И абатът, и лекарят бяха озадачени от латинския, както и от онези невми.
Сякаш беше дело на някой неук и неопитен аматьор.
А и беше написано върху много стара хартия. Пергамент. Агнешка кожа. Опъната и изсушена вероятно преди стотици години. По бюрото на приора имаше много хартия, но пергамент липсваше.
Въпреки това Гамаш старателно прибра в надписани торбички пачите пера и мастилницата. За всеки случай.
Откри и партитури. Купища неподвързани нотни листове.
Книги с музика и история на музиката. Научни доклади на тема музика. Но макар и католик по вяра, брат Матю нямаше всестранни интереси.
Вълнуваше го само едно нещо. Грегорианските псалми.
На стената висеше прост кръст с разпнатия Христос в агония. А под разпятието и около него се ширеше море от музика.
Това бе истинската страст на брат Матю. Не Христос, а песнопенията, на чиито крила се възнасяше. И ако Христос го бе призовал при себе си, беше го направил с мелодията на грегориански хорал.
Гамаш нямаше представа, че за грегорианските псалми е изписано или може да се изпише толкова много. Макар че, ако трябваше да бъде честен, изобщо не се бе замислял. До този момент. Главният инспектор се бе настанил на бюрото и докато чакаше да се върнат Бовоар и Шарбоно, бе започнал да чете.
За разлика от килията, която ухаеше на почистващ препарат, кабинетът смърдеше на стари чорапи, миризливи обувки и прашни документи. Миришеше на човек. Приорът спеше в килията си, но живееше тук. И Арман Гамаш започна да вижда брат Матю просто като Матю. Монах. Музикален ръководител. Вероятно гений. Но основно човек.
Сега, когато Шарбоно и Бовоар се бяха върнали, главният инспектор насочи вниманието си към тях.