— Пак ще пробвам — каза Бовоар. — Тук няма телекомуникационна кула, така че и мобилните ни телефони не работят, но все пак можем да получаваме текстови съобщения.
Гамаш си погледна часовника. Беше точно четири. Разполагаха с един час преди тръгването на лодкаря. Едно разследване на убийство не можеше да е лениво занимание, но точно този случай носеше допълнително напрежение. Гонеха дневната светлина и крайния срок на лодкаря.
Залезеше ли слънцето, оставаха в клопката на манастира. Заедно с уликите и трупа. А главен инспектор Гамаш не искаше това.
Отец Филип направи кръстния знак над главите на своето паство. Те се прекръстиха.
После седна. И те седнаха. Като сенки, които повтаряха всяко негово движение. Или деца, помисли си той. По-великодушни и може би по-прилежни.
Макар че някои от монасите бяха значително по-възрастни от абата, той бе техен баща. Техен водач.
Далеч бе от убеждението, че е много добър водач. Със сигурност не толкова добър, колкото Матю. Но точно сега имаха само него.
— Както знаете, брат Матю умря — започна той. — Неочаквано.
Стана по-зле обаче. Заприиждаха още думи. Нанизани в редица. Напираха да излязат.
— Бил е убит.
Отец Филип замълча преди последните думи.
— По особено жесток начин.
"Нека се помолим — помисли си той. — Нека се помолим. Нека попеем. Нека затворим очи и запеем псалмите. Нека потънем в тях. Нека се уединим в нашите песни и килии и нека оставим този полицейски служител да се тревожи за цялата каша."
Но сега не бе време за уединение. Нито за песнопения. Сега трябваше да говори открито.
— Полицията е тук. Повечето от вас са били разпитани от тях. Трябва да им съдействаме. Не бива да крием тайни. Това означава да ги допуснем не само до килиите и работните си места, но и до мислите и сърцата си.
Докато изричаше тези чужди думи, отец Филип забеляза няколко кимвания. После още няколко. И прикритата зад привидно безизразните лица паника бе заменена с разбиране. И дори съгласие.
Да продължи ли нататък? "Мили Боже — помоли се наум той, — да продължа ли нататък? Казаното дотук е повече от достатъчно. Наистина ли е нужно да бъде изречено и останалото? И да бъде направено."
— Вдигам обета за мълчание.
Последва рязко поемане на въздух. Събратята му монаси изглеждаха така, сякаш току-що бе свалил всичките им дрехи. И ги бе оставил голи, изложени на показ.
— Трябва да се направи. Свободни сте да говорите. Не празни приказки. Не клюки. А да помогнете на тези полицаи да стигнат до истината.
Сега лицата им преливаха от тревога. Очите им го търсеха. Опитваха се да уловят погледа му.
И макар че го болеше да гледа страха им, отец Филип знаеше, че тази емоция е далеч по-естествена от предишните строги, стерилни изражения.
И тогава абатът направи онази финална, необратима крачка.
— Някой в този манастир е убил брат Матю — каза отец Филип и се почувства така, сякаш скачаше в бездна. Казаната дума не можеше да се върне назад. — Някой от присъстващите в тази стая е убил брат Матю.
Бе дошъл тук с намерението да ги утеши, а бе успял единствено да ги разсъблече до голо и да ги ужаси.
— Някой от нас трябва да се изповяда.
ГЛАВА ОСМА
Беше време да тръгват.
— Всичко ли взехте? — обърна се Гамаш към капитан Шарбоно.
— Всичко, с изключение на тялото.
— Добре ще е да не го забравяме — съгласи се главният инспектор.
Пет минути по-късно двамата агенти от Sûretè изнасяха на носилка от лечебницата покритото тяло на брат Матю. Гамаш бе потърсил лекаря, брат Шарл, за да го уведоми, но от манастирския mèdecin нямаше и следа. Както и от отец Филип.
Беше изчезнал.
Също като секретаря на абата, необщителния брат Симон.
И като всички монаси в тъмни роби.
Нямаше никого.
Saint-Gilbert-Entre-les-Loups изглеждаше не просто пуст, а изоставен.
Докато носеха брат Матю през Светия храм, Гамаш огледа огромната зала. Църковните пейки бяха празни. Дългите пейки за църковния хор бяха празни.
Дори пъстрите светлини бяха изчезнали. Нямаше дъги. Нямаше призми.
Липсата на светлина не беше просто мрак. Над това място тегнеше някаква лепкава тъма, сякаш нещо постепенно се наслагваше в периферията на деня. И колкото и жизнерадостна да беше светлината, нещо също толкова знаменателно дебнеше в очакване да запълни празнотата.
Равновесие, помисли си Гамаш, докато стъпките им отекваха по плочниците, докато съпровождаха трупа на убит монах. Equilibre. Ин и ян. Ад и рай. Във всяка вяра ги имаше. Противоположности. Които осигуряваха равновесие.