Бовоар отвори предпоследната врата вляво и стигна до последната. Там спря. И се вторачи в нея. После пристъпи вътре и вратата тихо хлопна зад гърба му.
Капитан Шарбоно отваряше вратите по коридора. Една след друга. Всичките си приличаха.
Общо трийсет. Петнайсет от едната страна. Петнайсет от другата.
Килии. Бе започнал да вика "ехо" при всяко отваряне, но скоро осъзна, че няма нужда.
Това очевидно бе спалното крило. По средата се намираха тоалетните и душовете, а кабинетът на приора беше в самото начало на коридора.
Голямата дървена врата в дъното беше затворена.
Стаите бяха празни. Беше го разбрал още щом влезе в коридора. Нямаше жива душа. Но това не значеше, че същото важи и за мъртвите.
Затова старателно се навеждаше да погледне под първите няколко легла. Изпитваше ужас от онова, което би могъл да открие, но просто не можеше да не погледне.
От двайсет години работеше в полицията. Беше виждал ужасни неща. Кошмарни злополуки. Потресаваща смърт. Отвличания, нападения, самоубийства. Изчезването на две дузини монаси далеч не беше най-страшното му преживяване.
Но бе най-зловещото.
Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
Свети Гилберт сред вълците.
Що за име на манастир?
— Рérе Abbé? — извика той колебливо. — Allô?
В първия момент звукът на собствения му глас го успокои. Беше познат, естествен. Но твърдите каменни стени го промениха. И до ушите му не се върна съвсем същият звук, който бе излязъл от устните му. Подобен. Но не същият.
Манастирът го изкривяваше. Вземаше думите и усилвате чувствата му. Страха. Караше собствения му глас да звучи гротескно.
Бовоар прекрачи прага на малката стая. Тук, също като в кухнята, на печката къкреше тенджера. В тази обаче нямаше грахова супа.
От нея се носеше тежък мирис. Горчив. И далеч не приятен.
Бовоар надникна в тенджерата.
После топна пръст в гъстата топла течност. И го подуши. Огледа се, за да види дали някой не го наблюдава, и облиза пръста си.
Изпита облекчение.
Беше шоколад. Черен шоколад.
Бовоар не обичаше черен шоколад. Струваше му се враждебен.
Той огледа празната стая. Не, не просто празна. А изоставена. Зарязаната на печката тенджера къкреше тихо, като вулкан, който обмисля дали да изригне.
А върху дървения кухненски плот лежаха блокчета много черен шоколад. В дълги редици, като миниатюрни монаси. Той взе едно и го огледа от всички страни.
После го изяде.
През последните няколко минути Арман Гамаш се озърташе. Може би монасите бяха скрили ключ някъде? Само че тук нямаше нито палма в саксия, нито изтривалка, под която да надникне.
Трябваше да признае, че от стотиците убийства, разследвани в неговия отдел, това бе една от най-странните му преживелици. С уточнението, че всяко убийство се характеризираше със странно поведение. Всъщност нормалното поведение се приемаше за нещо крайно необичайно.
И все пак за първи път изчезваше цяла общност.
Имаше случаи, когато заподозрени се укриваха. Много хора се бяха пробвали да избягат. Но никога всички наведнъж. Единственият останал монах лежеше в краката му. Главният инспектор се надяваше, че брат Матю все още е единственият мъртъв монах в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
Гамаш се отказа да търси ключ и погледна часовника си. Беше почти пет. Отвори прозорчето на вратата и със свито сърце погледна навън. Слънцето се спускаше към хоризонта, почти докосваше върховете на дърветата. Отвън ухаеше на свеж въздух и на борова гора. Но той търсеше друго — и го откри.
Лодкарят все още беше на пристана.
— Етиен! — извика Гамаш през процепа. — Мосю Леголт!
После отново надникна. Лодкарят не беше помръднал.
Гамаш пробва още няколко пъти, искаше му се и да подсвирне, да издаде онзи писклив, пронизителен звук, който някои хора постигаха.
Главният инспектор се загледа в мъжа, който седеше в лодката си. И осъзна, че човекът лови риба. Мяташе въдицата. И дърпаше. Мяташе. Дърпаше.
С безкрайно търпение.
Или поне Гамаш се надяваше да е безкрайно.
Той остави тесния процеп отворен, обърна се към коридора и застина неподвижно. Ослуша се. Но не чу нищо. Все пак бе някакво успокоение, каза си, че не чу ръмженето на извънбордовия двигател.
Продължаваше да се взира пред себе си. И да се чуди къде са монасите. И къде са агентите му. Пропъди образа, който се появи в съзнанието му, произведен в малката, но мощна фабрика за кошмарни мисли дълбоко в душата му.