Съвършено еднакви. Анонимни.
Не се виждаше нито косъм, нито сантиметър кожа. Нищо, което да докаже, че са от плът и кръв.
Докато вървяха в колона по един, монасите пееха.
Така звучаха невмите, щом се откъснеха от страницата.
Това бяха монасите от световноизвестния хор на манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups, които пееха своите молитви. Пееха грегориански псалми. Милиони бяха чували този звук, но малцина бяха ставали свидетели на подобна гледка. И наистина, доколкото му бе известно, това бе единствено по рода си преживяване. Гамаш беше първият човек, който виждаше монасите да пеят в собствената им църква.
— Открих ги — каза глас зад гърба на Гамаш. Когато началникът се обърна, Бовоар се усмихна и кимна към олтара и монасите. — Няма нужда да ми благодарите.
Бовоар изглеждаше облекчен, а Гамаш се усмихна, защото и той самият изпита облекчение.
Жан Ги застана до главния инспектор и си погледна часовника.
— Службата в пет.
Гамаш поклати глава и едва не изпъшка. Какъв глупак е бил. Всеки квебекчанин, роден, преди Църквата да изпадне в немилост, знае, че в пет следобед се отслужва литургия и че всеки жив монах ще се запъти натам.
Това не обясняваше къде са били, но със сигурност изясняваше защо се връщаха.
— Къде е капитан Шарбоно? — попита Гамаш.
— Ей там — Бовоар посочи към другия край на църквата, отвъд монасите.
— Стой тук — каза началникът му и точно когато се запъти нататък, вратата в дъното се отвори и оттам се появи полицаят от Sûretè. Шарбоно, помисли си Гамаш, изглеждаше точно така, както сигурно бе изглеждал и при пристигането си в храма.
Объркан, подозрителен, нащрек.
И накрая — изумен.
Капитан Шарбоно видя Гамаш и кимна, после тръгна с бърза стъпка покрай стената, като избягваше монасите, но ги държеше под око.
Тъмните фигури заемаха местата си на дървените пейки, по две редици от двете страни на олтара.
Накрая и последната тъмна фигура зае мястото си.
Абатът, помисли си Гамаш. Изглеждаше като всички останали — в проста роба, с връв около тънкия кръст — но въпреки това детективът веднага разбра, че това е отец Филип. Имаше нещо в маниерите, в движенията му, което го отличаваше от останалите.
— Шефе — тихо каза Шарбоно, когато застана до Гамаш. — Откъде дойдоха?
— Оттам — каза Гамаш и посочи към мястото. Там обаче не се виждаше врата, само каменен зид, и капитанът отново погледна към Гамаш, който така и не обясни. Нямаше обяснение.
— Трябва да се махнем оттук — каза Бовоар и пристъпи към монасите, но Гамаш го спря.
— Чакай малко.
Абатът зае мястото си и пеенето утихна. Монасите продължаваха да стоят прави. Съвършено неподвижни. Едни срещу други.
Агентите от Sûretè също стояха прави с лице към монасите. И чакаха знак от Гамаш. А той не спираше да се взира в монасите и абата. С остър поглед. После взе решение.
— Донесете тялото на брат Матю, моля.
Бовоар се смути, но тръгна с Шарбоно и двамата се върнаха с носилката.
Монасите не помръдваха, сякаш не осъзнаваха присъствието на тримата мъже, които стояха заедно на пътеката. И ги гледаха.
После монасите, като по команда, свалиха качулките си с едно-единствено движение, но продължиха да гледат право пред себе си.
Не, даде си сметка Гамаш. Не гледаха. Очите им бяха затворени.
Те се молеха. Безмълвно.
— Елате с мен — прошепна Гамаш и ги поведе към самия център на храма. Вървеше бавно.
Монасите, макар и в транс, със сигурност чуваха приближаването им. Усещаха движението на ходилата им по пода. Сигурно им действаше много разсейващо, помисли си главният инспектор.
Откакто тези стени бяха издигнати преди повече от триста години, никой не смущаваше провеждането на службите им. Един и същи ритуал, един и същи обичай. Познат, успокояващ. Предсказуем. Личен. Никога по време на служба не бяха чували звук, който да не е издаден от самите тях.
До този момент.
Светът ги бе намерил и се бе промъкнал през пукнатина в дебелите им стени. Пукнатина, образувана от едно престъпление.
Но Гамаш нямаше усещането, че е нарушил уединението и неприкосновеността на живота им. Направил го бе убиецът.
Тазсутрешното пъклено деяние в градината бе призовало куп неща. В това число и главен инспектор, разследващ убийства.
Той изкачи двете каменни стъпала и застана между редиците. После даде знак на Бовоар и Шарбоно да положат тялото върху плочите пред олтара.