Тогава отново се възцари тишина.
Гамаш плъзна поглед по лицата на монасите, за да види дали някой от тях не наднича. Както и очакваше, веднага намери един.
Секретарят на абата. Брат Симон. Със сурово изражение на лицето, дори в покой. И леко повдигнати клепачи. Съзнанието на този мъж не беше изцяло посветено на молитвата. Не беше изцяло с Бог. Докато Гамаш гледаше, очите на брат Симон се затвориха плътно.
Грешка, Гамаш го знаеше. Ако брат Симон беше останал както си беше, Гамаш можеше да има подозрения, обаче нямаше как да е сигурен.
Но едва забележимото примигване го бе издало толкова ясно, все едно бе извикал.
Това бе общност от хора, които общуваха по цял ден, всеки ден. Просто не с думи. И най-малкият жест носеше значение и важност, които биха се изгубили в шумотевицата на външния свят.
Биха убягнали и на него, ако не внимаваше, Гамаш беше сигурен. Колко ли бе пропуснал досега?
В този момент всички монаси отвориха очи. Едновременно. И се вторачиха в него.
Гамаш внезапно се почувства много разголен и малко глуповат. Все едно го бяха хванали на място, където не би трябвало да бъде. Пред олтара по време на служба например. До тялото на мъртвец.
Той погледна към абата. Отец Филип бе единственият монах, който не ги гледаше. Хладните му сини очи се взираха в жертвоприношението на Гамаш.
Брат Матю.
През следващите двайсет и пет минути полицаите от Sûretè седяха на пейка в църквата, един до друг, докато монасите извършваха вечерното богослужение. Заедно с монасите те сядаха, ставаха, покланяха се и пак сядаха. После ставаха. И отново сядаха. Накрая коленичиха.
— Трябваше да хапна повечко въглехидрати — измърмори Бовоар и отново се изправи.
Когато не мълчаха, монасите пееха своите грегориански псалми.
Жан Ги Бовоар отново седна на твърдата дървена пейка. Ходеше на църква колкото се може по-рядко. На някоя и друга сватба, макар че квебекчани вече предпочитаха просто да живеят заедно без брак. Основно на погребения. Но и те се случваха все по-рядко, или поне по-рядко в църква. След смъртта си дори възрастните квебекчани предпочитаха изпращане от погребална агенция.
Погребалната агенция може и да не ги отглеждаше и възпитаваше, но и не ги предаваше.
Монасите мълчаха от известно време.
"Моля те, мили Боже — молеше се Бовоар, — нека това е краят."
После се изправиха и започнаха нов псалм.
Tabernac, помисли си Бовоар и стана на крака. До него началникът му също стоеше прав, отпуснал огромните си длани върху дървената пейка пред себе си. Дясната му ръка леко трепереше. Едва забележимо, почти не се виждаше, но при толкова спокоен и хладнокръвен мъж си личеше веднага. Бе невъзможно да го пропуснеш. Началникът дори не си правеше труда да го прикрива. Но Бовоар забеляза как капитан Шарбоно хвърля погледи към началника. И издайническия тремор.
А Бовоар се запита дали знаеше обяснението.
Искаше му се да отведе Шарбоно настрана и да го нахока за втренчения поглед. Искаше да изясни, че лекото треперене не е знак за слабост. А точно обратното.
Ала не го направи. Последва примера на Гамаш и замълча.
— Жан Ги — прошепна Гамаш, без да откъсва поглед от монасите. — Брат Матю беше капелмайсторът, нали?
— Oui.
— В такъв случай сега кой ги ръководи?
Бовоар замълча за момент. И вместо просто да си пилее времето, докато това нескончаемо, нетърпимо, протяжно и скучно монотонно пеене бучеше в ушите му, започна да обръща внимание.
На пейките ясно се виждаше едно празно място. Точно срещу абата.
Това несъмнено бе мястото, където мъжът, който сега лежеше в краката им, бе стоял, седял и се бе покланял и молил. И дирижирал скучните псалми на църковния хор.
По-рано се бе развличал с размишления дали е възможно приорът сам да си причини това. Да се пребие с камък до смърт, вместо да преживее поредната безумно скучна литургия.
Трябваше да ангажира с нещо мислите си, за да не се втурне с писъци към каменната стена с надеждата да изпадне в несвяст.
Сега обаче имаше загадка, с която да занимае будния си мозък.
Добър въпрос.
Кой ръководеше този монашески хор сега, когато техният капелмайстор беше мъртъв?
— Може би никой — прошепна той, след като в продължение на една-две минути мълчаливо наблюдава монасите. — Сигурно знаят песните наизуст. Не пеят ли едно и също непрекъснато?
На него поне му звучаха напълно еднакво.
Гамаш поклати глава.
— Не мисля. Според мен са различни за всяка литургия и всеки ден. Празнични дни, честване на светии, такива неща.