— Не знам кой е убил Матю. — Той поклати глава и тъжно се усмихна. — Всъщност вярвах, че като ги погледна, ще разбера. Че ще открия нещо различно у него. Или у мен. Че просто ще ми просветне. — Абатът отново се усмихна и въздъхна. — Его. Високомерие.
— И? — попита Гамаш.
— Не се получи.
— Не унивайте, и аз така правя. Още не ми се е случвало да погледна към някого и веднага да разпозная убиеца, но продължавам да опитвам.
— А какво ще направите, ако стане?
— Моля?
— Да предположим, че погледнете някого и веднага ви стане ясно?
Гамаш се усмихна.
— Не съм убеден, че ще се доверя на себе си. Вероятно ще си помисля, че всичко е плод на въображението ми. А и едва ли ще впечатля съдията, ако на свидетелската скамейка заявя: "Така го усещам".
— Това е разликата помежду ни, господин главен инспектор. Естеството на вашата работа е такова, че са ви нужни доказателства. На мен не.
Абатът отново хвърли поглед през рамо и Гамаш се запита дали това беше разговор без съдържание, или нещо повече. Наредените в полукръг монаси продължаваха да наблюдават.
Един от тях бе отнел живота на брат Матю.
— Какво търсите, mon рérе? Вие може и да не се нуждаете от доказателства, но имате нужда от знак. Какъв знак търсите върху лицата им? Вина?
Абатът поклати глава.
— Не търсех вина. Търсех болка. Представяте ли си каква болка трябва да е изпитвал, за да извърши такова нещо? И болката, която все още изпитва?
Главният инспектор отново огледа лицата им и накрая се обърна към човека до себе си. Гамаш действително бе открил болка в изражението на един от монасите. Отец Филип. Абатът.
— Знаете ли кой го е извършил? — отново попита Гамаш, съвсем тихо. Така че да го чуят единствено абатът и свежият есенен въздух около тях. — Ако знаете, трябва да ми кажете. Рано или късно ще го открия, нали разбирате? Това ми е работата. Но пътят дотам е ужасен, просто ужасен. Човек не знае какво ще се отприщи. А веднъж започнал, процесът не спира, докато не бъде открит убиецът. Ако искате да пощадите невинните, аз ви моля да го направите. Кажете ми кой го е извършил, ако знаете.
Тези думи отново насочиха цялото внимание на абата върху спокойния едър мъж пред него. Лекият бриз нежно рошеше посивялата и накъдрена около слепоочията коса на Гамаш. Но останалата част от този мъж не помръдваше. Непоклатим.
А очите му, наситенокафяви като пръстта, изглеждаха дълбоки и замислени.
И мили.
Отец Филип вярваше на Арман Гамаш. Главният инспектор бе доведен до манастира и допуснат в абатството им, за да открие убиеца. Такава му беше работата. И го биваше в нея.
— Щях да ви кажа, ако знаех.
— Готови сме — извика Бовоар от лодката.
— Bon. — Гамаш задържа погледа на абата още няколко секунди и се обърна. Огромната длан на лодкаря лежеше върху извънбордовия мотор, готова да дръпне кордата.
— Капитан Шарбоно. — Гамаш покани инспектора от Sûretè Да седне.
— Възможно ли е това да остане в тайна? — попита отец Фири.
— Опасявам се, че не, mon рérе. Истината ще излезе наяве, както винаги — каза Гамаш. — Може би ще е по-добре сам да направите изявление.
Гамаш видя отвратеното изражение на абата и предположи, че едва ли ще го направи.
— Au revoir, господин главен инспектор — каза отец Филип и протегна ръка. — Благодаря ви за помощта.
— Няма защо — каза Гамаш и стисна ръката му. — Но това не е краят. — След кимване от Гамаш лодкарят дръпна кордата и двигателят изръмжа. Бовоар пусна въжето в лодката и тя се отдалечи по езерото. А Гамаш и Бовоар останаха на пристана.
— Вие оставате? — смая се абатът.
— Да. Оставаме. Ще си тръгна с убиеца, а дотогава не мърдам оттук.
Бовоар се изправи до Гамаш и двамата заедно наблюдаваха Кик малката лодка пърпори през залива на фона на залязващото слънце, докато не изчезна от поглед.
Двамата детективи от Sûretè стояха на брега чак докато звукът на двигателя не утихна.
Тогава обърнаха гръб на външния свят и последваха тъмните фигури обратно в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Привечер Бовоар се зае да организира временен щаб в кабинета на приора, а главен инспектор Гамаш прочете записките от разпитите на монасите и зададе допълнителни въпроси на някои от тях.
Започваше да се оформя картина. Не можеше да се каже доколко е точна, но беше ясна и изненадващо съвместима с разказите на всички.