След бдението в пет сутринта монасите бяха закусили и се бяха приготвили за деня. Имаше още едно богослужение в седем и половина — утринната молитва. Тя приключваше в осем и петнайсет. После започваше работният им ден.
Работата включваше куп неща, но всеки вършеше общо взето едно и също.
Работеха или в градината, или при животните. Почистваха манастира, поддържаха архивите, поправяха разни неща. Готвеха.
Всеки монах, както се оказа, бе доста добър в своята област — готвач или градинар, инженер или историк.
И всички, без изключение, бяха забележителни музиканти.
— Как става това, Жан Ги? — попита Гамаш и вдигна поглед от записките си. — Как е възможно всички да са забележителни музиканти?
— Мен ли питате? — гласът на Бовоар идваше изпод бюрото, където младият инспектор се опитваше да свърже лаптопа. — Сляп късмет?
— Сляп късмет ще е, ако накараш това нещо да проработи — каза началникът му. — Мисля, че тук действа и друга сила.
— Надявам се нямате предвид божествена.
— Не съвсем, макар че не бих изключил и тази възможност. Не, според мен са ги избирали след прослушване.
Бовоар надникна изпод бюрото. Тъмната му коса стърчеше във всички посоки.
— Както избират хокейните играчи?
— Както беше избран ти. Открих те да охраняваш онзи сейф за веществени доказателства в Sûretè, помниш ли?
Бовоар никога нямаше да забрави. Натирен в сутерена, защото никой не искаше да работи с него. Не защото не го биваше в работата, а защото беше задник. Макар че Бовоар предпочиташе да вярва, че просто му завиждаха.
Назначиха го да охранява сейфа с веществени доказателства, тъй като бил способен да работи само с неща, които не са живи.
Искаха да го принудят да напусне. Надяваха се да напусне. И той, честно казано, тъкмо смяташе да напусне, когато главен инспектор Гамаш го навести във връзка с разследване на убийство. Търсеше веществено доказателство в сейфа. А откри агент Жан Ги Бовоар.
И го покани да се включи в разследването.
Бовоар никога нямаше да забрави този момент. Когато погледна в онези очи с хаплив коментар на върха на езика. До гуша му беше дошло да го будалкат, разиграват, обиждат, унижават. Ие смееше и да се надява, че това не е поредният номер. Поредната жестокост. Поредният опит да риташ мъртвец. Защото Бовоар чувстваше как бавно умира в онзи сутерен. Винаги бе искал да е полицай в Sûretè. И всеки ден ставаше все по-невъзможно.
Ала сега този едър мъж с кротки маниери му бе предложил да го отведе.
Да го спаси. Макар че не се познаваха.
И агент Бовоар, който се бе заклел никога повече да не гласува доверие никому, се довери на Арман Гамаш. Преди петнайсет години.
Дали тези монаси също бяха избрани? Открити? Спасени дори? И доведени тук?
— Е — каза Бовоар, измъкна се изпод бюрото и си изтупа панталоните, — мислите ли, че някой е подмамил тези монаси в манастира?
Гамаш се усмихна и погледна към Бовоар над ръба на очилата си за четене.
— Имаш дарбата да накараш всичко да звучи подозрително, дори зловещо.
— Merci. — Бовоар се стовари тежко върху един от твърдите дървени столове.
— Работи ли? — Гамаш кимна към лаптопа.
Бовоар натисна няколко клавиша.
— Лаптопът работи, но не можем да се свържем с интернет. — Бовоар продължи да удря клавиша за свързване, сякаш това щеше да помогне.
— Пробвай с молитва — предложи началникът му.
— Ако ще се моля за нещо, то ще е храна. — Бовоар се отказа от опитите да се свърже. — Кога е вечерята, как смятате?
После се сети за нещо и извади от джоба си малък пакет, увит в хартия за печене. Сложи го върху бюрото помежду им и го отвори.
— Какво е това? — попита главният инспектор и се наведе да погледне.
— Опитайте ги.
Гамаш си взе един шоколадов бонбон и го задържа между огромните си пръсти. На фона им изглеждаше микроскопичен. После го изяде. А Бовоар посрещна с усмивка изумлението и насладата, изписани върху лицето на Гамаш.
— Боровинка?
Бовоар кимна.
— Дива боровинка, от онези дребните. Покрита с шоколад. Тук ги правят в огромни количества. Имат си chocolaterie, случайно я открих, докато търсех монасите. По-добрата находка.
Гамаш се засмя и двамата хапнаха по няколко шоколадови топчета. Трябваше да признае, че това без съмнение бяха най-добрите шоколадови бонбони, които досега беше вкусвал, а той имаше опит.
— Жан Ги, каква е вероятността от две дузини монаси всички до един да са добри певци?
— Доста малка.