Сградата имаше форма на кръст със Светия храм по средата и разклонения в четирите посоки.
Навън вече бе тъмно. В сумрачните коридори Гамаш имаше усещането, че е полунощ. Но когато погледна часовника си, видя, че още няма шест и половина.
Вратата с надпис porterie беше затворена. Гамаш почука.
И зачака.
Отвътре се чу шумолене. Като обръщане на страница. После Отново тишина.
— Знам, че сте вътре, брат Люк — сниши глас Гамаш, опитвайки се да не звучи като Големия лош вълк. Отново се чу шумолене на хартия, после вратата се отвори.
Брат Люк изглеждаше съвсем млад, навярно едва около двайсет.
— Oui? — попита монахът.
Гамаш осъзна, че за пръв път чува това момче да се обръща лично към него. Дори една кратка дума бе достатъчна да разкрие, че брат Люк притежава звучен и плътен глас. Великолепен тенор, почти сигурно. Младежът бе висок и тънък като тръстика, за разлика от гласа си.
— Може ли да поговорим? — попита Гамаш. Собственият му глас бе по-дълбок от този на момчето.
Кафявите очи на брат Люк се стрелнаха над рамото на Гамаш.
— Смятам, че сме сами — каза детективът.
— Oui — повтори той и скръсти ръце пред себе си.
Това бе пародия на хладнокръвието на другите монаси. Тук спокойствие нямаше. Този млад мъж, изглежда, се разкъсваше между страха от Гамаш и облекчението, че го вижда. Искаше той едновременно да си тръгне и да остане.
— Вече ме разпитаха, мосю.
Гласът му, дори в проста реч, звучеше красиво. Колко жалко, че го криеше в обет за мълчание.
— Знам — отвърна Гамаш. — Прочетох доклада. Били сте тук, когато са открили брат Матю.
Люк кимна.
— Пеете ли? — попита главният инспектор.
Във всяка друга обстановка това би бил крайно нелеп първи въпрос. Но не и тук.
— Всички пеем.
— Откога сте в Saint-Gilbert-Entre-les-Loupsl
— От десет месеца — отвърна брат Люк след кратко колебание и Гамаш усети, че този млад мъж може да му каже дните, часовете и точните минути от момента, в който бе прекрачил прага на тази тежка врата.
— Защо дойдохте тук?
— Музиката.
Гамаш не можеше да прецени дали брат Люк умишлено се държи неотзивчиво, като му дава кратки отговори, или обетът за мълчание му идва естествено, за разлика от думите.
— Чудя се дали не бихте могли да сте малко по-изчерпателен в отговорите си, mon frére.
Брат Люк изглеждаше раздразнен.
"Млад мъж се опитва да скрие своята сприхавост под монашеската роба — помисли си Гамаш. — Може да скрие толкова много в мълчанието. Или поне да се опита." Гамаш знаеше, че повечето емоции рано или късно намират начин да излязат наяве, особено гневът.
— Чух записа — каза Люк. — Псалмите. Тогава бях послушник в друг манастир, на юг, до границата. И те пеят псалми, но тези бяха различни.
— Как?
— Трудно е да се каже кое е различно. — Лицето на брат Люк Промени изражението си веднага щом заговори за музиката. Престореното му спокойствие стана съвсем искрено. — Още щом чух монасите от "Сен Жилбер", разбрах, че не съм чувал нищо подобно през живота си. — Люк дори се усмихна. — Може би трябва да кажа, че съм дошъл тук, за да бъда по-близо до Бог, но аз смятам, че мога да открия Бог във всяко абатство. Псалмите обаче не мога да открия къде да е, а само тук.
— Смъртта на брат Матю сигурно е голяма загуба.
Момчето отвори уста, после я затвори. Брадичката му потрепери, но той успя да овладее емоциите си.
— Представа нямате.
Гамаш предположи, че вероятно бе точно така.
— Приорът ли бе една от причините да дойдете?
Брат Люк кимна.
— Ще останете ли? — попита Гамаш.
Брат Люк сведе очи към ръцете си и започна да мачка робата си.
— Не знам къде другаде бих могъл да ида.
— Това ли е вашият дом сега?
— Псалмите са моят дом. А те по случайност са тук.
— Толкова много ли значи музиката за вас?
Брат Люк наклони глава на една страна и се загледа в главния инспектор.
— Някога били ли сте влюбен?
— Бил съм — отвърна Гамаш. — И все още съм.
— Значи разбирате. Когато чух този първи запис, аз се влюбих. Един от монасите в стария ми манастир имаше запис. Това се случи преди няколко години, когато го издадоха за първи път. Монахът дойде в килията ми и ми го пусна. Двамата пеехме в хора на абатството и той искаше да разбере какво мисля.
— И какво мислехте?
— Нищо. За пръв път през живота си нямах никакви мисли. Само усещания. Слушах записа отново и отново, непрекъснато, през цялото си свободно време.