Този монах бе един от по-младите. Наближаваше четиридесет, предположи Гамаш. Гласът му звучеше уверено, разумно, смислено. Неколцина от другите монаси кимаха. Повечето гледаха настрана.
— Молите ни да им се доверим — продължи той. — Защо да го правим?
Монахът седна на мястото си.
Онези, които не бяха заети да изучават масата пред себе си, местеха погледи от монаха, който току-що бе говорил, към абата и накрая към Гамаш.
— Защото, mon frére, нямате друг избор — каза главният инспектор. — Както казвате, ние вече сме вътре. Вратата се заключи зад нас и развръзката е ясна. Двамата с инспектор Бовоар ще открием убиеца на брат Матю и ще го предадем в ръцете на правосъдието.
Някой изсумтя подигравателно.
— Не божественото правосъдие, а най-доброто, което светът предлага на този етап — продължи Гамаш. — Правосъдието, избрано от вашите съграждани квебекчани. Защото, независимо дали ви харесва, или не, вие не обитавате някакво висше ниво на съществуване, не сте представители на някакво велико господство. Вие, също като мен, също като абата и лодкаря, който ни доведе тук, сте граждани на Квебек. И ще съблюдавате законите на тази територия. Можете, разбира се, да съблюдавате и моралните закони на вашата вяра. Но се моля на Бог те да не се различават.
Гамаш бе ядосан. И му личеше. Не защото му се противопоставяха. Подразни го арогантността, високомерното съчетаване на превъзходство и мъченичество от страна на този монах. Когото останалите подкрепяха.
Не всички, забеляза Гамаш, но усети — с внезапна яснота — и нещо друго. Този дързък монах му бе направил огромна услуга. И ясно му показа нещо, което досега бе само загатвано.
Тази общност бе разделена, и трагедията, вместо да ги обедини, ги разединяваше още повече. В дълбоката пукнатина помежду им живееше нещо, Гамаш беше сигурен в това. И когато двамата с Жан Ги го откриеха, то едва ли щеше да има нещо общо с вярата. Или с Бог.
Оставиха слисаните монаси в блаженото им мълчание и тръгнаха към Светия храм.
— Кипнахте — каза Бовоар, който почти подтичваше, за да смогва с широките крачки на Гамаш.
— Може да съм кипнал, но не от ферментация — каза Гамаш и се усмихна. — Изглежда, сме попаднали в единствения манастир на земята, в който не произвеждат алкохол.
Бовоар докосна рамото на началника, за да го накара да забави темпото, и Гамаш спря по средата на коридора.
— Ама че… — щом срещна погледа на Гамаш, Бовоар млъкна насред изречението, но също се усмихна. — Значи всичко е било театър. — Младият инспектор сниши глас: — Как изфучахте бесен навън. Искахте да покажете на онзи негодник монаха, че не търпите да ви разиграват.
— Не беше съвсем театър, но да, исках другите да разберат, че човек може да се противопостави на този монах. Как му е името всъщност?
— Брат Доминик? Брат Дона? Нещо такова.
— И ти не знаеш, нали?
— Представа нямам. Всичките ми изглеждат еднакви.
— Е, разбери тогава, ако обичаш.
Двамата отново тръгнаха по коридора, този път по-бавно. Когато стигнаха до Светия храм, главният инспектор спря, хвърли поглед назад към пустия коридор, после тръгна пред центъра на църквата рамо до рамо с Бовоар.
Подминаха пейките, качиха се по стълбите и прекосиха олтара. Гамаш седна на първата пейка. Това беше мястото на приора. Знаеше го, защото бе празно по време на вечерната молитва. Намираше се точно срещу мястото на абата. Бовоар седна до главния инспектор.
— Усещате ли отвътре да ви напира някоя песен? — прошепна той и Гамаш се усмихна.
— Направих го най-вече за да видя какво ще се случи. Реакцията им беше интересна, Жан Ги, не мислиш ли?
— Смятате за интересно това, че монасите са толкова надути? Ще уведомя пресата.
Като много квебекчани от неговото поколение и той не харесваше Църквата. Тя просто не беше част от живота му. За разлика от предишните поколения. Католическата църква не просто бе част от живота на родителите, бабите и дядовците му, тя управляваше живота им. Свещениците им казваха какво да ядат, какво да правят, за кого да гласуват, какво да мислят. В какво да вярват.