Казваха им да раждат колкото се може повече бебета. Да са вечно бременни, бедни и неуки.
Биеха ги в училище, хокаха ги в църквата, насилваха ги в задните стаички.
И така поколения наред, а когато най-сетне й обърнали гръб, Църквата ги дамгосала като неверници. И ги заплашила с вечни мъки.
Не, Бовоар не бе изненадан, че при всяко одраскване на монасите, кърви лицемерие.
— Онова, което привлече вниманието ми, бе разделението помежду им — каза главният инспектор. Говореше тихо, но гласът му кънтеше из църквата. Тук бе ключовото място, осъзна той. Точно тук. Пейките за църковния хор. Светият храм бе проектиран за гласове. Да ги издига и пречупва под точно определен ъгъл. Така че и шепотът да се чува ясно навсякъде из църквата.
Преобразуване, помисли си Гамаш. Но не на вода във вино, а на шепот в отчетлива дума.
Колко странно, че един монашески орден с обет за мълчание бе създал подобно акустично чудо.
Това място не ставаше за лични разговори. Но на Гамаш му беше все едно дали някой подслушва.
— Да, това беше очевидно — съгласи се Бовоар. — Всички изглеждаха толкова спокойни и невъзмутими, но гневът се усещаше. Онзи монах не харесва абата.
— По-зле — каза Гамаш. — Не го уважава. Не е невъзможно да имаш водач, когото не би избрал за приятел. Но трябва поне да го почиташ. Да му имаш доверие. Това беше тежък удар. Да обвиниш публично абата във вземане на грешно решение.
— Може би е така — каза Бовоар.
— Може би.
— И му се размина безнаказано. Вие как бихте постъпили на мястото на абата?
— Дали бих позволил на някого да ме обиди? Явно не внимаваш. Случва се непрекъснато.
— Но ако е ваш подчинен?
— И това се е случвало, както знаеш. Но не ги уволнявам автоматично. Искам да разбера на какво се дължи. Да стигна до корена. Това е далеч по-важно.
— И на какво се дължи, как смятате?
Добър въпрос. И Гамаш си го задаваше, когато излезе от столовата и закрачи през църквата.
Очевидно беше, че в този манастир има разцепление. Убийството всъщност не беше единичен случай, а вероятно последният от редица ескалиращи удари.
Приорът бе нападнат с камък.
Абатът също бе нападнат. С думи.
Единият бе убит мигновено. Другия го убиваха бавно. Дали и двамата бяха жертва на една и съща личност? Дали абатът и приорът бяха съюзници в разделената монашеска общност? Или противници? Гамаш плъзна поглед през каменния под, покрай олтара, до пейката в другия край. Където седеше абатът.
Двама мъже, на еднаква възраст, се взираха един в друг десетилетия наред.
Единият ръководеше абатството, другият — църковния хор.
Същата сутрин в градината, когато отведе абата настрана, за да поговорят, Гамаш бе останал с впечатлението, че отец Филип и приорът са били много близки.
Може би по-близки, отколкото Църквата би допуснала официално.
Гамаш не го намираше за нередно. Всъщност го разбираше напълно и дори би се изненадал, ако някои от тези мъже не намираха утеха помежду си. Изглеждаше му съвсем естествено. Едно нещо обаче го глождеше — каква е причината за разцеплението. Къде е началото на пукнатината? Кой сблъсък, дребен или не, е сложил началото на всичко?
Искаше да разбере и къде стояха абатът и приорът? Заедно? Или един срещу друг?
Мислите на началника се върнаха към онова, което бе казал младият монах точно преди да се появи брат Симон, за да ги извика за вечеря.
Гамаш разказа на Бовоар за разговора им.
— Значи не всички са се радвали на онзи запис — каза Бовоар. — Чудя се защо. Беше голям хит. Сигурно е донесъл куп пари на абатството. И си личи. Нов покрив, нова водопроводна инсталация. Геотермална система. Направо невероятно. Колкото и да са страхотни онези шоколадови боровинки, бас държа, че не са платили отоплителната система.
— А брат Матю очевидно е планирал нов запис — каза Гамаш.
— Мислите ли, че е бил убит, за да го спрат?
Гамаш замълча за момент. После бавно обърна глава. Усетил повишена бдителност у началника, Бовоар също насочи поглед към мрака. Единствената светлина в Светия храм идваше от стенните свещници зад олтара. Всичко останало тънеше в мрак.
И в този мрак едва успяха да различат малки бели форми. Като миниатюрни лодчици.
Армадата бавно доби очертания. Качулки. Белите качулки на монасите.
Бяха се върнали в храма и стърчаха неподвижно в мрака. Наблюдаваха.
И слушаха.
Бовоар се обърна към Гамаш. Върху лицето му трепкаше съвсем лека усмивка, забележима само за много близък приятел. Дълбоките му очи блестяха.