От двете страни на коридора се нижеха врати и всяка водеше към килия. Отникъде не се процеждаше светлина. Не се чуваше и звук.
Всичко тънеше в тишина и мрак.
Гамаш много пъти бе ходил с децата си в павилиони на смеха. Беше виждал залите с кривите огледала, оптическите илюзии, при които стаята изглеждаше наклонена, макар да не беше. Беше влизал и в онези изолирани капсули, където не проникваше нито звук, нито светлина.
Помнеше как Ани стискаше здраво ръката му, а Даниел, невидим в тъмното, викаше татко си, докато накрая Гамаш откри момченцето и го прегърна. Това — повече от всички други въздействия на павилионите на смеха — ужасяваше децата и те трескаво стискаха ръцете му, докато не ги изведеше навън.
Такова бе усещането и в манастира Saint-Gilbert-Entre-les-Loups. Място на изкривени възприятия и дълбока изолация. На Мълна тишина и още по-пълен мрак. Където шепотът ставаше крясък.
Където монасите убиваха, а околният свят оставаше заключен навън, сякаш е прегрешил.
Братята монаси живееха в абатството толкова отдавна, че бяха свикнали с това. Приемаха изкривяването за нещо нормално.
Началникът си пое дълбоко въздух и застана нащрек. Беше напълно възможно да си въобразява под въздействието на тишината и мрака. Нищо чудно не монасите да са с изкривени възприятия, а самият той.
Гамаш постепенно привикна с липсата на светлина и звуци.
"Няма страшно — повтаряше си, докато крачеше към Светия храм. — Няма страшно. Просто спокойствието е пълно."
При тази мисъл той се усмихна. Нима спокойствието и тишината бяха станали такава рядкост, че когато най-сетне ги откриеше, човек можеше да ги сбърка с нещо уродливо и неестествено. Така изглеждаше.
Началникът се придвижваше пипнешком покрай каменната стена, докато не стигна до тежката дървена врата на Светия Храм. Отвори я, после внимателно я затвори след себе си.
Тук мракът и тишината бяха още по-дълбоки и го завладя неприятното усещане, че едновременно плува и пропада.
Гамаш включи мощното си фенерче. Лъчът проряза тъмнината и се плъзна по олтара, пейките, по каменните колони. Това не беше просто сутрешната разходка на един измъчван от безсъние мъж. Имаше цел. И той я откри лесно, върху източната стена на параклиса.
Лъчът освети огромната паметна плоча, разясняваща историята на свети Гилберт.
Гамаш прокара свободната си длан по плочата. Търсеше резето, бравата на вратичката към Крилото. Най-после я откри — веднага щом натисна илюстрацията на два спящи вълка, изсечена в горния ляв ъгъл на плочата. Каменната врата се отвори и Гамаш насочи лъча на фенерчето към помещението зад нея.
Беше малка правоъгълна стая, в която нямаше нито прозорци, нито столове, единствено каменна пейка до стената. Празна стая, съвършено гола.
След като прокара лъча по ъглите, за да е сигурен, Гамаш излезе и затвори вратата. Когато спящите вълци подскочиха обратно на мястото си, той си сложи очилата и се наведе напред, за да прочете надписа върху плочата. Животът на Гилберт от Семпрингам.
Свети Гилберт, изглежда, не беше светец покровител на каквото и да било. Не се споменаваха и никакви чудеса. Сякаш единственото дело на този човек бе да създаде орден, да го кръсти на себе си и да умре на изумителните 106 години, през 1189 година.
Сто и шест годишна възраст. Гамаш се зачуди дали това изобщо беше вярно, но предположи, че най-вероятно бе точно така. В крайна сметка, ако авторът на тази плоча е искал да излъже или да преувеличи, със сигурност щеше да избере нещо по-важно от възрастта на Гилберт. Например постиженията му.
Ако имаше нещо, което можеше да приспи главния инспектор, това беше четивото за живота на Свети Гилберт.
Защо, питаше се той, някой би решил да се присъедини към този орден?
После се сети за музиката, за грегорианските песнопения. Брат Люк ги бе описал като неповторими. И въпреки това в тази плоча не се споменаваше нищичко за музиката или псалмите. Явно не това беше призванието на свети Гилберт. За сто и шест години свети Гилберт от Семпрингам нито веднъж не бе усетил да му напира някоя песен в гърлото.
Гамаш отново огледа плочата. Търсеше нещо не толкова явно. Нещо, което би му убягнало.
Присвил очи, бавно плъзгаше яркия кръг светлина по издълбаните в камъка думи, после накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, в случай че някой символ е корозирал или се е поизтрил през вековете. Петолиние. Ключ сол. Невма.
Но нямаше нищо, абсолютно нищо, което да подскаже, че гилбертинците се славят с нещо, в това число и с грегориански псалми.