Бовоар пък изобщо не бе очаквал, че подобна история ще му падне в скута като дар от небесата още рано-рано сутринта. Съжаляваше само за едно — че не успя да го види с очите си. И може би да направи снимка. Ако началникът нададе вой за връзката му с Ани, тази снимка със сигурност щеше да му запуши устата.
— Помолихте ме да разбера кой е монахът, който оскърби абата снощи на вечеря — каза Бовоар. — Казва се брат Антоан. Тук е от двайсет и три годишен. Вече петнайсет години.
Бовоар бе пресметнал. С брат Антоан бяха връстници.
— А сега чуйте това — Бовоар се наведе напред, — той е солистът от онзи запис.
Началникът също се наведе напред.
— Как разбра?
— Онези камбани ме събудиха рано. Реших, че бият по тревога. Оказа се, че сутринта монасите открили някакъв мъж по пижама на олтара им.
— Не може да бъде.
— Така или иначе, щом проклетите камбани ме събудиха, тръгнах към душовете. Онзи млад монах, който стои в портиерната, брат Люк, зае съседната кабинка. Бяхме съвсем сами, така че го попитах кой е монахът, който се осмели да се противопостави на абата. Познайте какво друго ми каза брат Люк.
— Какво?
— Каза, че за новия запис приорът планирал да замени брат Антоан с него. — Бовоар видя как началникът му се ококори.
— Него — Люк?
— Него, Люк. Мен, Бовоар.
Гамаш се облегна в стола си и се замисли за момент.
— Смяташ ли, че брат Антоан е знаел за намерението му?
— Не знам. Заприиждаха още монаси и нямаше как да го питам.
Гамаш хвърли поглед на часовника си. Беше почти седем. Двамата с Бовоар за малко се бяха разминали на душовете.
Беше малко неприемливо да се хранят на една и съща маса с всички заподозрени и още по-неприемливо да се къпят заедно с тях. Но имаше кабинки и нямаше друг избор.
Гамаш също бе провел разговор в умивалнята след утринната молитва. Неколцина от монасите бяха влезли, докато той се миеше и бръснеше. Гамаш започна любезен — и очевидно безсмислен — разговор, като попита всеки от тях защо се е присъединил към гилбертинците. Всички до един отговориха: "Заради музиката".
И всички, с които разговаря, бяха поканени. Специално избрани. Основно заради гласовете, но също и заради уменията си. От протоколите с показанията им главният инспектор бе разбрал, че всеки монах е специалист в определена област.
Един бе водопроводчик. Друг — квалифициран електротехник. Трети — архитект. Четвърти — зидар. Имаше готвачи, земеделци, градинари. Лекар, брат Шарл. Инженер.
Бяха като Ноев ковчег. Или противорадиационно укритие. Способни да възстановят света в случай на бедствие. Присъстваше всеки основен елемент. С едно изключение.
Липсваше утроба.
И така, ако в случай на катастрофа оцелееше единствени манастирът Saint— Gilbert-Entre-les-Loups, щеше да има сгради, течаща вода и електричество. Но не и живот.
Обаче щеше да има музика. Божествена музика. За известно време.
— Как бяхте избран? — попита Гамаш събеседника си от съседната кабинка, след като всички останали монаси се облякоха и излязоха.
— От абата — отвърна монахът. — Отец Филип излиза веднъж годишно и търси нови монаси. Невинаги ни трябва ново попълнение, но той си набелязва братя с качествата, от които се нуждаем.
— И какви са те?
— Не особено. Когато отец Филип обясни, че основното занимание в "Сен Жилбер" е пеенето на грегориански псалми, това бе достатъчно.
— Нима музиката е справедлива размяна за всичко, от което сте се отказали? За изолацията. За това да напуснете завинаги! Семействата и приятелите си.
Монахът погледна Гамаш право в очите.
— Бихме се отказали от всичко заради музиката. Тя е единственото, което е важно за нас. — После се усмихна. — Грегорианските псалми не са просто музика, не са и просто молитва.
Те са и двете заедно. Божието слово, изпято с Божия глас. Бихме се простили с живота си за него.
— И го правите — каза Гамаш.
— Ни най-малко. Животът ни тук е по-хубав и по-смислен от всичко, което бихме могли да имаме другаде. Ние обичаме Бог, обичаме и псалмите. В "Сен Жилбер" получаваме и двете. Като наркотик. — Той се засмя.
— Някога съжалявали ли сте за решението си да дойдете тук?
— В онзи първи ден, в онези първи моменти, да. Пътуването с лодката към залива ми се стори много дълго. Докато приближавахме "Сен Жилбер", вече усещах липсата на стария ми манастир. Липсваше ми абатът, приятелите ми там. После чух музиката. Грегорианското църковно пеене.
Монахът сякаш напусна Гамаш, напусна умивалнята, обвита в пара и аромат на лавандула и бергамот. Напусна тялото си. И отиде на по-добро място. Блажено място.