— Още след първите пет-шест ноти разбрах, че в него има нещо различно. — Гласът му звучеше спокойно, но очите му бяха безжизнени като стъклени топчета. Същото изражение Гамаш бе забелязал върху лицата на монасите по време на богослужение. Докато пееха.
Кротко. Спокойно.
— Кое бе различното? — попита Гамаш.
— Ще ми се да знаех. Все така простички са като всички псалми, които някога съм пял, но в тях има и нещо друго. Дълбочина. Плътност. Начинът, по който гласовете се сливат. И усещането, че всичко е едно завършено цяло. И аз се чувствам завършен.
— Казахте, че отец Филип набира нови монаси с качествата, които са нужни тук. Това очевидно включва и добър певчески глас.
— Не просто включва — отбеляза монахът. — Това е първото качество, което се търси. Не и какъв да е глас обаче. Брат Матю казваше на абата какъв глас му е нужен и абатът тръгваше да го дири из манастирите.
— Но освен това избраният монах трябва да се грижи за животните, да готви или да работи в друга област, която ви е нужна — каза Гамаш.
— Така е и тъкмо поради това замяната на един монах с друг може да отнеме години, което пък обяснява защо абатът непрекъснато се оглежда за нови попълнения. Той е като хокеен скаут, следи развитието и на най-младите. Абатът следи евентуалните кандидати още преди да положат последния си обет, при самото им постъпване в семинарията.
— Характерът важен ли е? — попита Гамаш.
— Повечето монаси се научават да живеят в общност — обясни монахът, докато си обличаше робата. — Това означава, че се научават на уважение един към друг.
— И към авторитета на абата.
— Oui.
Това, помисли си Гамаш, беше най-краткият отговор, който бе получавал до този момент. Монахът се наведе да си обуе чорапите и прекрати визуалния си контакт с началника, който вече беше облечен.
Когато се изправи, монахът отново се усмихна.
— Всъщност ни подлагат на доста подробни личностни тестове. И ни оценяват.
Гамаш смяташе, че изражението му е неутрално, но очевидно скептицизмът му бе намерил пролука.
— Oui — въздъхна монахът. — Като се има предвид съвременната история на Църквата, може би няма да е зле да се преразгледат принципите на оценяване. Изглежда, малцината избрани не са били определени чак толкова умело. Но истината е, че повечето сме добри хора. Разумни и уравновесени. Просто искаме да служим на Бог.
— Пеейки.
Монахът се вгледа в Гамаш.
— Вие, мосю, сякаш вярвате, че музиката и хората могат да бъдат разделени. Но това е невъзможно. Монашеското братство на "Сен Жилбер" е като жив грегориански псалм. Всеки от нас е нота. Поотделно сме нищо. Но заедно? Звучим божествено. Ние не просто пеем, ние сме песента.
Гамаш виждаше, че монахът си вярва. Вярваше, че всеки поотделно е нищо, но събрани заедно, монасите от "Сен Жилбер" образуват грегориански псалм. Началникът си представи как коридорите на манастира са изпълнени не с монаси, а с музикални ноти. Черни ноти, които се поклащат из коридорите. И чакат да бъдат събрани заедно в свята песен.
— Смъртта на приора до каква степен ще влоши нещата? — попита Гамаш.
Монахът рязко пое въздух, сякаш Гамаш го бе смушкал с остра пръчка.
— Трябва да благодарим на Бог, че изобщо сме имали брат Матю, а не да се разстройваме, че ни е бил отнет.
Това не прозвуча особено убедително.
— Но музиката ще пострада ли? — Гамаш бе подбрал думите внимателно и веднага видя резултата. Монахът отново отмести поглед и потъна в мълчание.
Гамаш се зачуди дали освен нотите за псалмите не беше също толкова важно и разстоянието помежду им. Мълчанието.
И двамата мълчаха.
— Нуждаем се от толкова малко — каза най-сетне монахът. — Музиката и вярата ни. И двете ще оцелеят.
— Извинете — каза детективът. — Не знам как се казвате.
— Бернар. Брат Бернар.
— Арман Гамаш.
Двамата мъже се здрависаха. Бернар задържа ръката на началника една идея по-дълго, отколкото бе нужно. Поредното от стотиците безмълвни послания, които се стрелкаха из манастира. Но какво казваше това послание между двама мъже, които на практика току-що бяха взели душ заедно? Не можеше да се отрече, че първото впечатление е за очевидна покана. Но Гамаш инстинктивно усети, че не това се опитваше да му каже брат Бернар.
— Ала нещо се промени — каза Гамаш и брат Бернар пусна ръката му.
Началникът виждаше, че в умивалнята има много други свободни кабинки с душове. Нямаше нужда Бернар да избира съседната на онази, в която се къпеше полицаят от Sûretè.