Бернар искаше да говори. Имаше нещо за казване.
— Прав бяхте снощи — каза монахът. — Чухме какво казахте в Светия храм. Записът промени всичко. Не от самото начало. Първоначално ни сближи още повече. Имахме обща мисия. Целта не бе точно да споделим псалмите със света. Не сме хранили илюзията, че един компактдиск с грегориански църковни песни ще влезе в класациите на "Билборд".
— Тогава защо го направихте?
— Идеята беше на брат Матю — каза Бернар. — Манастирът се нуждаеше от ремонт и колкото и да се опитвахме да го поддържаме, накрая стана ясно, че нещата вече не опират до труд, нито дори до умения. А до пари. Единственото нещо, което нямахме и не можехме да си направим. Произвеждаме едни боровинки, покрити с шоколад. Опитахте ли ги?
Гамаш кимна.
— Аз помагам в грижите за животните, но освен това работя и в шоколадовата работилница. Много се търсят. Разменяме ги в други манастири срещу сирене и сайдер. И ги продаваме на семействата и приятелите си. С огромна надценка. Всички го знаят, но знаят и че ни трябват пари.
— Шоколадовите боровинки са разкошни — съгласи се Гамаш. — Но за да правите достатъчно пари, ще трябва да продавате хиляди кутии.
— Или да продаваме всяка кутия за хиляда долара. Семействата ни много ни подкрепят, но това би било прекалено. Повярвайте ми, мосю Гамаш, опитахме всичко. И накрая на брат Матю му хрумна идеята да продаваме онова, което винаги имаме в изобилие.
— Грегориански псалми.
— Точно така. Пеем непрекъснато и не ни се налага да се съревноваваме с мечки и вълци за боровинките или да доим кози за нотите.
Гамаш се усмихна, като си представи как монасите изцеждат грегориански напеви от виметата на козите и овцете.
— Но не хранехте големи надежди?
— Винаги имаме надежда. Това е другото, което винаги имаме в изобилие. Нямахме обаче големи очаквания. Планът беше да направим записа и да го продадем скъпо и прескъпо на семействата и приятелите си. И да го пуснем в продажба в магазините на някои от манастирите. Нашите семейства и приятели щяха да си пуснат диска веднъж, колкото да кажат, че са го сторили, а после щяха да го приберат някъде и да забравят за него.
— Но нещо се случи.
Бернар кимна.
— Отне известно време. Продадохме няколкостотин. Спечелихме достатъчно, за да купим материали и да ремонтираме покрива. После обаче, около година след издаването на записа, в банковата ни сметка започнаха да пристигат пари. Помня, че бяхме в Крилото, когато абатът ни каза, че в сметката ни са се появили сто хиляди долара. Накарал нашия брат, който се занимава със счетоводството, да провери още веднъж и се оказа, естествено, че приходите са от записа. С наше разрешение бяха издадени още дискове, но не знаехме колко. Освен тях имаше електронна версия. За сваляне от интернет.
— Как реагираха братята?
— Ами изглеждаше като чудо. На толкова много нива. Внезапно се оказа, че притежаваме повече пари, отколкото можем да похарчим, а в сметката непрекъснато се трупаха още и още. Отделно от парите обаче се чувствахме така, сякаш Бог ни бе дал благословията Си. Сякаш приемаше проекта с усмивка.
— И не само Бог, но и външният свят — добави Гамаш.
— Точно така. Сякаш всички внезапно бяха открили колко красива е музиката ни.
— Признание?
Брат Бернар се изчерви и кимна.
— Неловко ми е да призная, но усещането бе точно такова. В крайна сметка сякаш имаше значение. Мнението на света.
— Светът ви прие възторжено.
Бернар пое дълбоко въздух и сведе поглед към ръцете си, отпуснати в скута, върху робата му. Пръстите му обгръщаха краищата на връвта около кръста му.
— Известно време усещането беше прекрасно — каза брат Бернар.
— Какво се случи?
— Светът откри не само музиката ни, но и нас. Над главите ни започнаха да бръмчат самолети, хората пристигаха на групи в препълнени лодки. Репортери, туристи. Самозвани поклонници ни издигаха в култ и идваха да ни се кланят. Беше ужасно.
— Цената на славата.
— Ние искахме само отопление през зимата — каза брат Бернар. — И покрив, който да не тече.
— И все пак успяхте да ги удържите. Всичките.
— Заслугата е на отец Филип. Той ясно даде да се разбере пред останалите манастири и пред обществото, — че нашият орден е отшелнически. С обет за мълчание. Дори се появи по телевизията. Веднъж само. Радио "Канада."
— Гледах интервюто. — Макар че едва ли би могло да се нарече интервю. Отец Филип просто стоеше на някакво анонимно място, облечен в робата си, гледаше в камерата и умоляваше хората да оставят манастира му на мира. Радвал се, че всички харесват псалмите, но нямало какво друго да предложат. Нищо повече не можели да дадат. Но светът можел да даде на тях, монасите от "Сен Жилбер", безценен дар. Тишина и спокойствие.