— Оставиха ли монасите на мира? — попита Гамаш.
— С течение на времето — да.
— Ала спокойствието не беше възстановено, така ли?
Излязоха от умивалнята и Гамаш последва брат Бернар по пустия коридор. Към затворената врата в дъното. Не онази към Светия храм. А в другия край.
Брат Бернар натисна бравата и двамата прекрачиха прага към яркия нов ден.
Всъщност се озоваха в огромно оградено пространство. С кози и овце, кокошки и патици. Брат Бернар взе плетена кошница за себе си, после подаде една и на Гамаш.
Въздухът беше свеж, хладен и много приятен след горещия душ. Над високите стени се виждаха върховете на боровите дървета, чуваха се птичи песни и тихото плискане на водата по каменистия бряг.
— Excusez-moi — казваше Бернар на кокошката, преди да й вземе яйцето. — Merci.
Гамаш също пъхаше огромната си длан под кокошките и намираше топлите яйца. После внимателно ги поставяше в кошницата си.
— Merci — казваше на всяка от кокошките.
— Спокойствието изглеждаше възстановено, господин главен инспектор — каза Бернар, докато се придвижваше от едната кокошка към другата. — Но усещането в "Сен Жилбер" беше различно. Появи се напрежение. Някои от монасите искаха да извлекат изгода от популярността ни. Опитваха се да убедят останалите, че това безспорно е Божията воля и би било нечестиво да обърнем гръб на подобна възможност.
— А останалите?
— Останалите оспорваха това с довода, че Бог е бил достатъчно щедър и смирено трябва да приемем каквото вече ни е дал. Че това е било изпитание. Че славата е змия, която се преструва на приятел. Че това е изкушение, което трябва да откажем.
— Къде стоеше брат Матю в този спор?
Бернар се приближи до една едра патица, погали я по главата и прошепна нещо, което Гамаш не успя да чуе, но звучеше гальовно. После брат Бернар я целуна по главата и продължи нататък. Без да вземе нито едно от яйцата й.
— На страната на абата. Те бяха първи приятели, двете половини на едно цяло. Отец Филип — естетът. Приорът — деловият човек. Двамата управляваха манастира. Без абата записът никога нямаше да се осъществи. Той го подкрепяше напълно. Осъществяваше връзката с външния свят. Радваше му се като всички останали.
— А приорът?
— Този проект беше неговото бебе. Приорът беше безспорният ръководител на хора и на записа. Той избра музиката, аранжиментите, солистите, подредбата на включените песни. И всичко това се случи в рамките на една-единствена сутрин, в Светия храм, с помощта на един стар магнетофон, който абатът бе взел назаем при посещение в абатство "Сен Беноа дю лак".
Гамаш много пъти бе слушал записа и знаеше, че качеството му куца. Това обаче му придаваше някакъв допълнителен блясък, достоверност. Нямаше дигитален монтаж, нито многоканален запис. Никакви фокуси или фалшификации. Беше истински.
И вълшебен. Беше уловил всичко онова, което брат Бернар описваше. Докато го слушаха, хората имаха усещането, че се приобщават. Че не са толкова сами. Че все още са отделни личности, но вече са част от общност. Част от всичко. Хора, животни, дървета, скали. Внезапно всичко се сливаше в едно.
Сякаш грегорианските псалми нахлуваха в телата на хората и пренареждаха структурата на тяхната ДНК така, че да са, част от всичко, което ги заобикаля. Нямаше гняв, нямаше съперничество, нямаше победители или победени. Всичко беше прекрасно и равнопоставено.
И всички бяха спокойни.
Нищо чудно, че хората искаха още. Виеха за още. Настояваха за още. Идваха до манастира и почти в истерия хлопаха по, вратата с надеждата да ги пуснат вътре. И да им дадат още.
Ала монасите им отказваха.
Бернар бавно обхождаше периметъра на ограденото пространство и мълчеше.
— Кажете ми — обади се Гамаш. Имаше още, сигурен беше. Винаги имаше още. Бернар го бе последвал в умивалнята с една-едничка цел. Да каже нещо на Гамаш, но засега — колкото и интересни да бяха нещата, които разказваше — се въздържаше.
Имаше още.
— Става дума за обета за мълчание.
Гамаш зачака.
— Продължавайте — подкани го накрая.
Брат Бернар се поколеба, опитвайки се да открие подходящите думи, за да обясни нещо, което не съществуваше във външния свят.
— Нашият обет за мълчание не е абсолютен. Известен е още като правило за мълчание. Позволено ни е да разговаряме понякога, но това нарушава както покоя на абатството, така и покоя на монаха. Мълчанието се приема едновременно като нещо доброволно и дълбоко духовно.