И Гамаш отново се замисли за листа с древните невми, пъхнат на сигурно място между страниците на томчето с молитви. На моменти невмите изглеждаха като крила в полет. Това ли се бе опитал да предаде композиторът на древните псалми? Че тази музика е неземна?
Бовоар бе прав, разбира се. Музиката докосваше Гамаш и го опияняваше. Изкушаваше се да потъне безпаметно в нежните успокояващи гласове, в съвършена хармония помежду си. Да захвърли тревогите, които мъкнеше, и да отплава нанякъде. Да забрави защо е тук.
Беше увличаща, пристрастяваща.
Гамаш се усмихна и осъзна, че е нелепо да обвинява музиката. Ако се отнесеше нанякъде и изгубеше концентрация, вината щеше да е негова. Не на монасите. Не и на музиката.
Той удвои усилията си и отново огледа редиците. Като игра, само дето не беше.
Открий водача.
Сега, когато приора го нямаше, кой ръководеше този световноизвестен хор? Защото все някой трябваше да го прави. Както бе казал на Бовоар, певческите хорове не се дирижираха сами. Някой от монасите бе поел ръководството с деликатни, почти незабележими движения.
Когато утренята приключи, главният инспектор и Бовоар останаха нащрек по местата си.
Това, помисли си Бовоар, малко приличаше на разбиването в игра на билярд. Топките се пръскаха едновременно в различни посоки. Също като тук. Монаси, плъпнали навсякъде. Разпиляха се, макар и без да се блъскат в стените.
Бовоар се обърна да каже нещо саркастично на Гамаш, ала щом видя изражението му, веднага си промени решението. Началникът изглеждаше сериозен и замислен.
Жан Ги проследи погледа му и се спря на брат Люк, който вървеше бавно и като че ли неохотно към дървената врата, която щеше да го отведе до безкрайно дългия коридор. Към заключената врата. Външната порта. И миниатюрната стаичка с надпис Porterie.
Беше сам-самичък на света и му личеше.
Бовоар отново се обърна към началника и видя в очите му поглед, който бе едновременно остър и загрижен. И се зачуди дали Гамаш виждаше брат Люк, но мислеше за други млади мъже. Които бяха минали през една врата. И не се бяха върнали.
Мъже, които бяха изпълнили заповедта на Гамаш. И го бяха последвали. Но той се бе върнал, макар и с дълбок белег до слепоочието и тремор на ръката. За разлика от тях.
Дали началникът гледаше брат Люк, но мислеше за тях?
Гамаш изглеждаше тревожен.
— Добре ли сте, patron? — прошепна Бовоар.
Акустиката в Светия храм улови думите и ги усили. Главен инспектор Гамаш не отговори. Продължаваше да се взира втренчено във вече затворената врата. През която бе минал брат Люк. И бе изчезнал.
Сам.
Другите черни фигури минаха през всички останали врати.
Накрая двамата останаха сами в Светия храм и Гамаш се обърна към Бовоар.
— Знам, че искаш да поговориш с брат Антоан…
— Солистът — каза Бовоар. — Да.
— Идеята е добра, но се чудя дали не би искал първо да видиш брат Люк?
— Разбира се, но какво да го питам? Вие вече говорихте d него. Аз също — тази сутрин в умивалнята.
— Разбери дали брат Антоан е знаел, че ще бъде заменен като солист в следващия албум. Просто остани да правиш компания на брат Люк известно време. Виж дали в следващия половин час в портиерната няма да дойде и някой друг.
Бовоар погледна часовника си. Службата бе започнала точно в седем и половина и бе приключила четиридесет и пет минути по-късно.
— Oui, patron — каза той.
Погледът на Гамаш и за миг не се откъсна от мрачната част на църквата.
Бовоар на драго сърце последва брат Люк, също както на драго сърце следваше всички заповеди на Гамаш. Знаеше, разбира се, че това е загуба на време. Началникът се опитваше да го маскира като разпит, но Бовоар много добре знаеше каква щеше да е задачата му.
Дундуркане на бебе.
С радост би го направил, ако това ще донесе на началника някакво спокойствие. Бовоар би изчакал монаха да се оригне и би му сменил памперса, ако Гамаш го помоли. И ако това би помогнало на главния инспектор да укроти тревогите си.
— Би ли го потърсил, Симон?
Абатът се усмихна на необщителния си секретар, сетне се обърна към госта си.
— Да седнем? — Абатът вдигна ръка и като добър домакин посочи към двете удобни кресла до камината. Бяха покрити с пъстра, леко избеляла басма и изглеждаха натъпкани с пух.
Абатът бе десетина години по-възрастен от Гамаш. Около шейсет и пет, предположи главният инспектор. Но изглеждаше неподвластен на времето. Може би заради робата и обръснатата глава. Макар че бръчките по лицето на отец Филип нямаше как да се скрият. А той не се и опитваше.