— Брат Симон ще ви намери план на манастира. Сигурен съм, че имаме някъде.
— Вие не ползвате ли такъв?
— Боже мой, не. Познавам всеки камък, всяка пукнатина.
Като капитан на кораб, помисли си Гамаш. Издигнал се постепенно от най-долното стъпало. И запознат с всяко ъгълче на своя плавателен съд.
Абатът изглеждаше спокоен на ръководното си място. Очевидно не подозираше, че назрява метеж.
Или може би знаеше твърде добре, че е имало такъв, но е бил осуетен. Надпреварата за власт бе угаснала заедно с приора.
Отец Филип приглади страничните облегалки на стола с дългите си бледи ръце.
— Когато за пръв път дойдох в манастира, сред монасите имаше тапицер. Самоук. Молеше абата да му намира и да му носи изрезки от топове плат. Това е негово дело.
Дланта на абата спря да се движи и застина върху облегалката, сякаш държеше ръката на самия монах тапицер.
— Почти четири десетилетия оттогава. Той беше възрастен и почина няколко години след моето пристигане. Брат Ролан, така се казваше. Кротък, възпитан човек.
— Всички монаси ли помните?
— Да, господин главен инспектор. А вие всичките си братя ли помните?
— Аз съм единствено дете, за жалост.
— Зле се изразих. Имах предвид другите ви братя. Братята ви по оръжие.
Началникът застина неподвижно.
— Помня всяко име, всяко лице.
Абатът задържа погледа му. Не предизвикателно, нито дори; изпитателно. Гамаш го усети по-скоро като докосване по лакътя, помощ да запази равновесие.
— Така и предположих.
— За жалост, никой от моите агенти не е толкова сръчен. — Гамаш също приглади с ръка избелялата тъкан.
— Ако живееха и работеха тук, повярвайте ми, щяха да станат сръчни, дори и да не са били такива.
— Вие ли набирате всички нови попълнения?
Абатът кимна.
— Аз трябва да ги взема и да ги доведа тук. Историята ни е такава, положили сме не само обет за мълчание, но и обет за невидимост. Обет, че ще пазим нашия манастир…
Той замълча в търсене на подходяща дума. Очевидно не му се налагаше често да обяснява това. Ако изобщо някога му се налагаше.
— … в тайна? — подсказа Гамаш.
Абатът се усмихна.
— Опитвах се да избегна тази дума, но е съвсем подходяща, предполагам. Гилбертинците векове наред водеха щастлив и безметежен живот в Англия. Но след Реформацията всички манастири бяха затворени. Тогава за първи път се покрихме. Опаковахме каквото успяхме да вземем и изчезнахме от погледа на света. Открихме сравнително отдалечен парцел земя във Франция и наново построихме манастира. После, по време на Инквизицията, пак привлякохме внимание. Светата инквизиция прие желанието ни за уединение като намерение да се укрием и ни осъди строго.
— А никой не иска да бъде строго съден от Инквизицията — каза Гамаш.
— Никой не иска изобщо да бъде съден от Инквизицията. Попитайте валденсите.
— Кого?
— Именно. Живееха недалеч от нас във Франция, на няколко долини разстояние. Виждахме пушека, вдишвахме го. Чувахме писъците.
Отец Филип замълча, после сведе поглед към скръстените в скута си ръце. Гамаш осъзна, че абатът говори така, сякаш е присъствал на случилото се. Сякаш дишаше заедно със събратята си монаси.
— Така че отново събрахме багажа — каза абатът.
— И изчезнахте още по-далеч.
Абатът кимна.
— Възможно най-далеч. Стигнахме до Новия свят с едни от първите заселници. Йезуитите бяха избрани да покръстят местните и да тръгнат с пътешествениците.
— А гилбертинците?
— Ние потеглихме на север. — Абатът замълча. — Когато казах, че сме дошли с първите заселници, имах предвид, че и ние дойдохме като заселници. Не като монаси. Скрихме робите си. Скрихме духовните си санове.
— Защо?
— Защото се тревожехме.
— Това ли е обяснението за дебелите стени, тайните стаи и заключените врати?
— Значи сте ги забелязали? — попита абатът с усмивка.
— Аз съм добре обучен наблюдател, mon pérе — отвърна Гамаш. — Почти нищичко не се изплъзва от острия ми поглед.
Абатът тихо се засмя. Той, също като псалмите, изглеждаше по-ведър тази сутрин. Не толкова угрижен.
— Очевидно сме Орден на тревожните.
— Забелязах, че свети Гилберт няма призвание — каза Гамаш. — Може да стане светец покровител на тревожните.
— Приляга му. Ще уведомя Светия отец — каза абатът.
Макар да схвана шегата, главният инспектор подозираше, че абатът предпочита да няма много вземане-даване с епископи, архиепископи или папи.