Най-много от всичко гилбертинците искаха просто да бъдат оставени на мира.
Отец Филип отново сложи ръката си на страничната облегалка, а пръстът му зачопли дупчица, протрита в тъканта. Стори му се нова. Изненада.
— Свикнали сме да решаваме собствените си проблеми — каза той и се вгледа в детектива. — От ремонти на покрива до повреди в отоплителната инсталация и от рак до счупени кости. Всеки монах, който живее тук, тук и ще умре. Оставяме всичко на Божията воля. От реколтите и дупчиците в тапицерията до това как и кога умираме.
— Божие дело ли е онова, което се случи вчера в градината ви?
Абатът поклати глава.
— Точно затова реших да ви извикам. Ние можем да понесем Божията воля независимо колко сурова може да ни изглежда, понякога. Но това е друго. Сторено е по волята на човек. И ни е нужна помощ.
— Не всички от вашата общност са съгласни обаче.
— Имате предвид брат Антоан снощи на вечеря?
— Да, той очевидно има подкрепата и на други.
— Не. — Абатът поклати глава, но задържа погледа на Гамаш. — За повече от две десетилетия като абат съм научил, че не всеки ще се съгласи с решенията ми. Не мога да се тревожа и за това.
— А за какво се тревожите, mon père?
— Тревожа се дали ще усетя разликата.
— Разликата?
— Между Божията воля и моята воля. А точно в момента се; тревожа за това кой е убил Матю и защо. — Той замълча и отново зачопли дупчицата в тапицерията. Разкъса я още повече. — И как съм могъл да го пропусна.
Брат Симон се появи със свитък хартия и го разтвори върху ниската чамова масичка пред двамата мъже.
— Merci, Симон — каза абатът и се наведе напред. Брат Симон понечи да тръгне, но Гамаш го спря.
— Боя се, че имам още една молба. Би било от полза да разполагаме с график на богослуженията, храненията и на всички други общи занимания, за които трябва да знаем.
— Хорариум — поясни абатът. — Симон, ще се заемеш ли, ако обичаш?
Симон, макар да имаше вид на човек, който не обича дори да диша, бе готов да изпълни всяка молба на абата. Един от хората на абата, несъмнено, помисли си Гамаш.
Симон се оттегли и двамата мъже се надвесиха над плана.
— Е — рече Бовоар, облегнат на касата на вратата, — по цял ден ли сте тук?
— Цял ден, всеки ден.
— И какво правите?
Дори в собствените му уши това прозвуча като жалка реплика за свалка в долнопробен бар. "Често ли идваш тук, сладурче?" Сега оставаше да попита младия монах коя зодия е.
Бовоар беше Рак, което винаги го бе дразнило. Искаше да е Скорпион или Лъв. Или дори онази овца с рогата. Всичко друго, само не и тази гадост, според която — ако можеше да се вярва на описанията — той бе грижовен и чувствителен домошар.
Шибани хороскопи.
— Чета това.
Брат Люк повдигна огромната книга на два пръста от скута си, после я пусна обратно.
— Какво е то?
Брат Люк го изгледа подозрително, сякаш се опитваше да отгатне мотивите на човека, когото бе срещнал под душа тази сутрин. Бовоар трябваше да признае, че на негово място и той би бил подозрителен към себе си.
— Това е Псалтирът. Изучавам го. Уча своите части.
Идеалното място за "включване".
— Тази сутрин ми казахте, че приорът е избрал вас за новия солист в следващия запис. На мястото на брат Антоан. Брат Антоан знаеше ли това?
— Трябва да го е знаел.
— Защо смятате така?
— Защото, ако брат Антоан е смятал, че ще е солистът, той щеше да учи псалмите. Не аз.
— Всички псалми са събрани в тази книга, така ли? — Докато гледаше сборника, положен върху тънките колене на брат Люк, на Бовоар му хрумна идея. — Кой друг знае за него? — Бовоар кимна към старото издание.
Ако знанието бе сила, помисли си Бовоар, то тази книга бе всесилна. Тя криеше ключа към основното им занимание. А сега тя бе и ключът към тяхното богатство и влияние. Който притежаваше тази книга, притежаваше всичко. Тя бе техния Свещен Граал.
— Всички. Съхранява се върху аналой в Светия храм. Непрекъснато я разлистваме. Носим я по килиите си понякога. Нищо особено.
Merde, помисли си Бовоар. Толкова по въпроса за Свещения Граал.
— Освен това преписваме псалмите. — Брат Люк посочи към тетрадката върху тясната масичка. — За да имаме копия и за себе си.
— Значи не е тайна? — попита Бовоар, за да е сигурен.
— Това? — Младият монах сложи длан върху книгата. — Много манастири имат копие от книгата. Повечето имат по две или три, при това доста по-впечатляващи от нашата. Предполагам че ние имаме само една, защото орденът ни е много беден. Затова трябва много да я пазим.