— Смятате, че абатът е запазил тази информация за себе си?
— Мисля, че е възможно. И е заклел брат Реймон да пази тайна.
— Но щом той го каза на мен — обади се Бовоар, — защо да не го каже и на останалите монаси?
— Може да е усещал, че даденото обещание се отнася само за монашеската общност. Не за теб.
— А може да му е писнало да мълчи — каза Бовоар.
— А може би… — каза Гамаш — може би брат Реймон те е излъгал и всъщност е разкрил тайната и на още някого.
Бовоар се замисли за момент. До ушите им стигна шумолене на роби и двамата се огледаха — покрай древните стени на Светия храм безшумно пристъпваха монаси. Сякаш се страхуваха да се разкрият.
Гамаш и Бовоар се стараеха да говорят тихо. Достатъчно тихо, надяваше се Бовоар. Но и да ги бяха чули, вече нищо не можеше да се направи.
— На приора — каза Бовоар. — Ако брат Реймон е решил да наруши обещанието си към абата, той би отишъл при брат Матю. Би решил, че е оправдано, щом абатът не смята да предприеме действия.
Гамаш кимна. Звучеше логично. В логичния миниатюрен свят, който току-що бяха създали. Ала в живота на монасите малко неща се подчиняваха на логиката. И главният инспектор трябваше да си припомни, че има разлика между това, което е трябвало или можело да се случи, и случилото се в действителност.
Нуждаеха се от факти.
— Ако брат Реймон е казал на приора, patron, това до какво би довело? — попита Бовоар.
— Мисля, че можем да се досетим. Приорът би се разгневил…
— … или пък не — прекъсна го Бовоар и началникът го погледна изненадано. — Може би абатът, премълчавайки нещо толкова важно, най-сетне е дал на приора оръжието, от което е имал нужда. Приорът може да се е престорил на ядосан, а всъщност да е бил в еуфория.
Гамаш си представи приора. Видя го как приема новината за рушащите се основи. И фактът, че абатът знае, но очевидно не прави нищо по въпроса. Освен да се моли. Какво би направил приорът тогава?
Дали би казал на още някого?
Навярно не. Или поне не веднага.
В орден, приел обет за мълчание, информацията се превръщаше в твърда валута, а брат Матю почти със сигурност е бил скъперник. Той никога не би споделил информацията си веднага. Би я складирал. Би изчакал подходящия момент.
Гамаш не можеше да знае със сигурност, но предполагаше, че приорът вероятно би помолил за среща с абата. На четири очи. Без да ги наблюдават. Без да ги подслушват. Единствено в компанията на птиците, на вековния клен и на черните мухи. Без да броим Бог.
Началникът обаче отново поклати глава. Тази хипотеза не пасваше на всички факти. Според един от фактите, потвърден от свидетел, абатът бе потърсил за среща приора, а не обратното.
Освен ако…
Гамаш си припомни един от разговорите си с абата. В градината. Когато абатът призна, че идеята за среща била на приора. Абатът само я насрочил.
Значи приорът бе настоял за среща. Дали е искал да говорят за основите?
И сценарият отново се променяше. От абата, който дава на личния си секретар фалшиво поръчение. Да открие приора и да го помоли за среща по-късно същата сутрин.
Брат Симон излиза.
А абатът остава сам в кабинета си, в килията си, в градината си. И чака брат Матю за насрочената среща. Но не за след литургията в 11:00, а след утренята.
Отиват в градината. Отец Филип не знае със сигурност защо приорът иска да се срещнат, но подозира. Носи със себе си парче тръба, скрито в дългите черни ръкави на робата му.
Брат Матю казва на абата, че знае за основите. Настоява да осъществят втория запис. Настоява да вдигнат обета за мълчание. За да спасят манастира. В противен случай по-късно в Крилото ще разкаже на всички монаси за основите. За мълчанието на абата. За бездействието на абата в разгара на кризата.
Когато брат Матю вади своята бомба, абатът вади своята метална тръба. Едното оръжие е образно, а другото — съвсем истинско.
В продължение на няколко секунди приорът лежи мъртъв в краката на абата.
Да, помисли си Гамаш, представяйки си сцената. Всичко съвпада. Почти.
— Какво има? — попита Бовоар, забелязал смущението в изражението на началника си.
— Всичко се нарежда почти идеално, но има един проблем.
— Какъв?
— Невмите. Онзи лист, който приорът е държал, когато е намерил смъртта си.
— Е, може просто случайно да го е взел със себе си. Може и нищо да не значи.