— Може — каза Гамаш.
Но и двамата се съмняваха в това. Листът не бе попаднал случайно в ръката на приора. Имаше причина той да умре свит на кълбо около него.
Имаше ли нещо общо между този лист и гниещите основи на Saint-Gilbert-Entre-les-Loupsl Гамаш нямаше отговор на този въпрос.
— Съвсем се обърках — призна Бовоар.
— И аз. Кое те смущава, mon vieux?
— Абатът, отец Филип. Разговарям с брат Бернар, който изглежда свестен човек, и той счита абата почти за светец. После говоря с брат Реймон, който също изглежда добър човек, и той смята абата за първи братовчед на Сатаната.
Гамаш замълча за момент.
— Ще потърсиш ли пак брат Реймон? Сигурно е в подземието. Там е кабинетът му, предполагам. Направо го попитай дали е казал на приора за основите.
— А ако оръдието на убийството е метална тръба, то убиецът вероятно я е взел от подземието. И може да я е върнал обратно.
Бовоар разбираше, че това изпращаше жилавия и бъбрив брат Реймон доста напред в списъка на заподозрените. Човек на приора, който знаеше за пукнатините, обичаше абатството и вярваше, че абатът се кани да го унищожи. А кой би могъл да знае по-добре от монаха техник къде да намери парче метална тръба?
Обаче… Обаче! Бовоар отново се сблъска с факта, че бе убит погрешният монах. Всичко пасваше идеално. Ако жертвата беше абатът. Но не беше той. Приорът бе мъртвецът.
— Освен това ще питам брат Реймон за тайната стая — каза Бовоар.
— Bon. Вземи чертежите. Чуй какво ще ти каже. И хвърли един поглед на основите. Ако наистина са толкова зле, би трябвало да се види с просто око. Чудя се как досега никой друг не е забелязал.
— Мислите, че е излъгал?
— Чувал съм, че някои хора го правят.
— Против природата ми е да съм циничен, patron, но се старая. А вие какво ще правите?
— Брат Симон трябва да е приключил с преписването на псалма, който открихме у приора. Ще отида да го взема. Освен това съм му приготвил няколко въпросчета. Но първо искам да прочета на спокойствие доклада от аутопсията и резултатите от лабораторията.
В храма отекна остър звук от решителни стъпки. И двамата мъже се обърнаха натам. Нищо общо с тихата походка на монасите.
Комисар Франкьор крачеше към тях, а обувките му потракваха по каменния под.
— Господа — каза Франкьор. — Хареса ли ви обядът? — Той се обърна към Гамаш: — Чух ви да обсъждате домашни птици с онзи монах, нали не греша?
— Кокошки — потвърди Гамаш. — Породата "Шантиклер", ако трябва да съм точен.
Бовоар потисна усмивката си. Франкьор не очакваше такъв ентусиазъм от Гамаш. Ама че задник, помисли си Бовоар. После видя хладните очи на Франкьор, които се взираха в главния инспектор, и усмивката му замръзна.
— Надявам се да сте планирали нещо по-полезно за този следобед — небрежно отбеляза комисарят.
— Планирали сме. Инспектор Бовоар тръгва на обиколка из подземието с брат Реймон и ще се оглежда за тайна стая, ако изобщо има такава. А ако има късмет, ще открие и оръдието на убийството — добави Гамаш. — А аз отивам да продължа разговора си със секретаря на абата. Монахът, с когото говорих по време на обяда.
— Този път за прасета ли? Или може би за кози?
Бовоар застина вторачен в двамата мъже, които се изгледаха кръвнишки в спокойната, хладна църква. За един кратък миг.
После Гамаш се усмихна.
— Ако той пожелае, но основно за онзи псалм, за който ви разказах.
— Който сте открили у брат Матю? — попита Франкьор. — Че защо ще обсъждате това със секретаря на абата?
— Той го преписва на ръка. Просто ще отида да го взема.
Бовоар забеляза, че Гамаш умишлено подценяваше значението на разговора си с брат Симон.
— Дадохте му единственото веществено доказателство, с което разполагаме?
Бовоар виждаше, че удивлението на Франкьор е искрено. Но не проумяваше как началникът устоя на изкушението да го захапе в отговор.
— Нямах друг избор. Нуждаех се от помощта на монаха, за да разбера написаното. И тъй като нямат копирна машина, това ми се стори единственото решение. Ако вие се сещате за друго, ще се радвам да го чуя, сър.
Франкьор вече нямаше сили да се преструва на учтив. Бовоар чуваше тежкото му дишане от няколко стъпки разстояние. Подозираше, че и монасите, които безшумно се плъзгаха покрай стените на църквата, също чуват дълбоките му накъсани вдишвания. Като ковашки мехове, които издухваха гнева от гърдите му.
— Тогава ще ви придружа — каза комисарят. — За да видя това прословуто парче хартия.
— Ще се радвам — отвърна Гамаш и го покани с жест.