— Всъщност… — припряно се намеси Бовоар с усещането, че скача в пропаст, — всъщност се чудя дали господин комисарят не би искал да дойде с мен.
Двамата впериха поглед в Бовоар. И той полетя към бездната.
— Защо? — попитаха двамата в един глас.
— Ами… — Не можеше да разкрие истинската причина. Че е видял убийствения проблясък в очите на Франкьор. И че е видял как началникът пъха дясната си ръка в лявата. На сигурно място. — Ами… — повтори той. — Реших, че комисарят би желал да направи обиколка на абатството и да види места, които малцина са виждали. А аз бих могъл да се възползвам от помощта му.
Бовоар видя как веждите на Гамаш едва забележимо се повдигнаха, после се върнаха по местата си. А Бовоар извърна глава, неспособен да срещне погледа на началника си.
Гамаш бе недоволен от Бовоар. Случваше се понякога, разбира се, в професия като тяхната, където залозите и напрежението бяха високи. Случваха се и стълкновения. Но такова изражение на лицето на Гамаш Бовоар не бе виждал никога досега.
Беше нещо повече от раздразнение. Началникът отлично разбираше какво се опитва да направи Бовоар. И чувствата на Гамаш по този въпрос излизаха отвъд простото неодобрение, отвъд гнева дори. Бовоар го познаваше достатъчно добре, за да забележи.
В изражението на Гамаш имаше и още нещо, проявило се единствено в онзи кратък миг, когато повдигна вежди.
Страх.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
Жан Ги Бовоар взе свитите на руло скици на манастира от бюрото в кабинета на приора и хвърли поглед към Гамаш, който седеше на стол за гости. В скута му лежаха лабораторните резултати и докладът от аутопсията.
Франкьор чакаше Бовоар в Светия храм и младият инспектор бързаше, но въпреки това спря за момент.
Гамаш сложи полукръглите си очила, после вдигна поглед към Бовоар.
— Съжалявам, че превиших правата си, шефе — каза младият инспектор. — Аз просто…
— Да, знам какво "просто". — Гласът на Гамаш звучеше твърдо. И хладно. — Той не е глупак, Жан Ги, знаеш го. Не се дръж с него по този начин. И никога не се дръж по този начин с мен.
— Désolé — каза Бовоар съвсем искрено. Когато предложи да освободи Гамаш от присъствието на комисаря, не очакваше подобна реакция от началника си. Надяваше се, че ще го зарадва.
— Това не е игра — каза Гамаш.
— Знам, patron.
Главен инспектор Гамаш продължи да се взира в Бовоар.
— Не влизай в пререкания с комисар Франкьор. Ако ти се надсмива, не реагирай. Ако те тормози, не му отвръщай със същото. Просто се усмихвай и не изпускай от поглед целта ни. Да разкрием убийството. Това е всичко. Дошъл е тук с нещо наум, и двамата го знаем. Не знаем какво е то, а мен лично не ме интересува. Единственото, което има значение, е да разкрием престъплението и да се приберем у дома. Нали?
— Oui — отвърна Бовоар. — D'accord.
Той кимна на Гамаш и излезе. Ако Франкьор си имаше цел, същото важеше и за Бовоар. И то съвсем простичка. Да държи комисаря далеч от главния инспектор. Каквото и да си бе наумил Франкьор, то най-вероятно засягаше Гамаш. И Бовоар бе твърдо решен да му попречи.
— За бога, внимавай.
Думите на началника следваха Бовоар, докато крачеше по коридора към Светия храм. Както и образът на Гамаш, седнал на стола с папките в скута. И с лист в ръка.
И лекото трептене на хартията от течението. Само дето въздухът в кабинета не помръдваше.
В първия момент Бовоар не видя комисаря, после го откри до стената, загледан в паметната плоча.
— Значи това е тайната врата към Крилото — каза Франкьор, без да поглежда към Бовоар. — Опасявам се, че животът на Гилберт от Семпрингам не е интересен за четене. Мислите ли, че затова са скрили стаичката зад тази плоча? С надеждата, че евентуален нападател би умрял от скука точно на това място.
Едва тогава комисарят се обърна и погледна Бовоар право в очите.
Там Бовоар видя искрица хумор. И увереност.
— Целият съм ваш, инспекторе.
Бовоар се загледа в комисаря и се запита защо този човек се държеше толкова приятелски с него. Франкьор със сигурност знаеше, че Бовоар е верен на Гамаш. Че е човек на главния инспектор. Но ако комисарят непрекъснато дразнеше, предизвикваше и обиждаше Гамаш, то към Бовоар се държеше изключително мило, дори приятелски.
Бовоар стана още по-предпазлив. Челната атака бе едно, но този лигав опит за сприятеляване беше нещо съвсем различно. И все пак, колкото по-дълго успееше да задържи този човек далеч от началника си, толкова по-добре.
— Стълбите са ето тук. — Двамата служители на Sûretè се отправиха към ъгъла на църквата, Бовоар отвори вратата. Зад нея се появиха изтъркани каменни стъпала. Бяха добре осветени и мъжете бързо стигнаха до подземието. Бовоар стъпи не върху пръст, както очакваше, а върху големи шистови плочи.