Към края на последното голямо заледяване, преди около 12 000 години, Земята започнала да се затопля и то бързо, но после рязко изпаднала в суров студ за период от около хиляда години — събитие, известно на науката като „По-младия сребърник“. (Името идва от арктическото растение сребърник, което е едно от първите, реколонизиращо сушата, след като ледников слой се отдръпне. Имало е и период „По-стария сребърник“, но той не е бил толкова остър.) В края на тази хилядагодишна атака средните температури скочили отново, с цели седем градуса за двайсет години, което не звучи особено драматично, но е равно на това да се смени климата на Скандинавия с този на Средиземноморието само за две години. Локално промените са били дори по-драматични. Ледените ядки в Гренландия показват, че там температурите са се променяли с цели петнайсет градуса за десет години, драстично променяйки валежните модели и условията за растеж. Това трябва да е било достатъчно неблагоприятно за слабо населена планета. Днес последиците биха били невъобразими.
Най-обезпокояващото е, че нямаме представа — никаква — какви природни феномени могат толкова бързо да променят толкова шеметно термометъра на Земята. Както отбелязва Елизабет Колбърт, пишеща за Ню Йоркър: „Няма позната външна сила, дори някоя хипотетична, която да е способна да тласка температурата нагоре и надолу толкова рязко и толкова често, както тези ядра показват, че е било.“ Оказва се, че има, добавя тя, „някаква огромна и ужасна обратна връзка“ — вероятно свързана с океаните и нарушаваща нормалните модели на океанската циркулация, но всичко това е все още твърде неразбираемо.
Една от теориите е, че големият приток от разтопен лед към моретата в началото на периода „По-младия сребърник“ намалил солеността (и по-този начин плътността) на северните океани, като довел до това течението Гълфстрийм да завие на юг, както шофьор, опитващ се да избегне сблъсък. Лишени от топлината на Гълфстрийм, северните ширини възвърнали състоянието си на мразовитост. Но това не дава някакво обяснение, защо хиляда години по-късно, когато земята се затоплила отново, течението не е променило обратно посоката си. Вместо това сме получили период на необикновено спокойствие, известен като холоцен — този, в който живеем сега.
Няма причина да предполагаме, че този отрязък от климатична стабилност трябва да продължи по-дълго. Всъщност, някои експерти вярват, че ни очаква по-голямо влошаване от това преди. Естествено е да предполагаме, че глобалното затопляне ще действа като полезен противовес на тенденцията на Земята да изпадне отново в ледникови условия. Обаче, както Колберт изтъква, когато сме изправени пред флуктуиращ и непредсказуем климат, „последното нещо, което бихте искали да направите, е да проведете огромен експеримент върху това.“ Предполага се, като вероятността е по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед, че ледников период може да бъде предизвикан чрез покачването на температурите. Идеята е, че леко затопляне може да предизвика усилване на степента на изпарение и да увеличи облачната покривка, като това ще доведе до по-голямо натрупване на сняг. Всъщност глобалното затопляне може би вероятно, макар и парадоксално, ще доведе до силно локализирано охлаждане в Северна Америка и северна Европа.
Климатът е продукт на толкова много променливи величини — покачващите се и спадащите нива на въглероден диоксид, промяната на разположението на континентите, слънчевата активност, величествените колебания на циклите на Миланкович — че е толкова трудно да се разберат събитията в миналото, колкото и да се предскажат тези в бъдеще. Просто много все още е пред нас. Да вземем Антарктика. За период от най-малко 20 милиона години, след като се е установила върху Южния полюс, Антарктика останала покрита с растения и без наличие на лед. Просто това би трябвало да е невъзможно.
Не по-малко интригуващи са известните райони на някои от последните динозаври. Британският геолог Стивън Дръри отбелязва, че в горите, в границите на 10 градуса ширина откъм Северния полюс живеели огромни чудовища, включително тиранозавър рекс. „Това е странно“ — пише той — „тъй като на такава голяма географска ширина непрекъснато е тъмно в продължение на три месеца годишно“. Нещо повече, сега има данни, че тези северни ширини имали сурови зими. Изследвания с кислороден изотоп показват, че климатът около Фейърбанкс, Аляска, е бил почти същият в края на периода креда като този, който имаме днес. Така че какво е правил тиранозавърът там? Или е мигрирал сезонно на огромни разстояния, или прекарвал повечето от годината в снежни преспи на тъмно. В Австралия — която по това време е била по-полярна в ориентацията си — намирането на убежище в по-топли райони е било невъзможно. Само можем да гадаем как динозаврите са успели да оцелеят в такива условия.