Люси е била мъничка — висока само 90 сантиметра. Можела е да ходи, но доколко добре е спорен въпрос. Очевидно е била също и добър катерач. Много от останалото е неизвестно. Черепът й почти напълно липсвал, така че малко може да се каже с увереност за размера на мозъка й, макар че фрагменти от него показват, че е бил малък. Повечето книги описват скелета на Люси като 40% цял, въпреки че други твърдят, че се доближава до 50%, а в една книга от Американския музей по естествена история се казва, че скелетът на Люси е две трети цял. Телевизионните серии на БиБиСи Човекът маймуна всъщност го наричат „цял“, макар и да показват, че не е така.
Човешкото тяло има 206 кости, но много от тях се повтарят. Ако имаме лявата бедрена кост на един екземпляр, не се нуждаем от дясната, за да знаем размерите му. Ако махнем излишните кости, всичко, което имаме, е на брой 120 — това, което се нарича полускелет. Дори с този доста удобен стандарт и дори ако се брои най-малкият фрагмент като цяла кост, Люси е съставлявала само 28% от полускелет (и само около 20% от цял скелет).
В Мъдростта на костите Алън Уокър разказва как веднъж попитал Йохансон как е достигнал до стойността 40%. Йохансон лекомислено му отговорил, че не е включил 106-те кости на ръцете и краката — повече от половината от общия брой на тялото, и то доста важна половина, би помислил човек, тъй като главният определящ атрибут на Люси е бил използването на тези ръце и крака, за да се справя с променящия се свят. Във всеки случай, доста по-малко се знае за Люси, отколкото обикновено се предполага. Всъщност дори не е известно дали е била от женски пол. Такава е презумпцията, тъй като е била с миниатюрен размер.
Две години след като Люси била открита, в Лаетоли, Танзания, Мери Лийки открива отпечатъци от стъпки на два индивида — както се смята — от същото семейство хоминиди. Следите се били получили, след като два австралопитека били ходили из кална пепел след вулканично изригване. По-късно пепелта се втвърдила, като съхранила отпечатъците на краката им в разстояние на повече от 23 метра.
Американският музей по естествена история в Ню Йорк има интересна диорама, която описва момента на минаването им. Изобразява пресъздадени мъж и жена в цял ръст как ходят един до друг из древната африканска равнина. Космати са и са с размери, подобни на шимпанзета, но имат човекоподобна осанка и походка. Най-впечатляващото в изображението е, че мъжкият е сложил покровителствено ръка на рамото на женската. Това е нежен и чувствен жест, който показва близка връзка.
Изображението е направено така убедително, че лесно може да се пренебрегне факторът, че фактически всичко над отпечатъците от стъпки е въображаемо. Почти всяка външна характеристика на двете фигури — степен на косматост, лицеви органи (дали са имали човешки носове или такива на шимпанзета), изражение, цвят на косата, големина и форма на женските гърди — е по необходимост въображаема. Дори не можем да кажем, че са били двойка. Женската фигура всъщност би могла да бъде дете. Нито пък можем да сме сигурни, че са били австралопитеци. Предполага се, че са били такива, тъй като не са ни известни други кандидати.
Беше ми казано, че са изобразени така, тъй като по време на направата на диорамата женската фигура все падала, но Йън Татерсал, смеейки се, настойчиво казва, че историята не е вярна. „Очевидно не знаем дали мъжкият е бил сложил ръка около женската, но наистина знаем от измерването на походката, че са ходили заедно един до друг и то доста близко — достатъчно близко, за да се докосват. Било е в съвсем открита местност, така че вероятно са се чувствали уязвими. Ето защо се опитахме да им придадем леко разтревожени изражения.“
Попитах го, дали го смущава това, че са си позволили свобода в реконструирането на фигурите. „Винаги е проблем при изображенията“, се съгласи той с готовност. „Не е за вярване колко дискусии може да има, за да се решат подробности като тази, дали неандерталците имат вежди или не. Същото беше и при фигурите от Лаетоли. Просто не можем да знаем в детайли как са изглеждали, но можем да предадем размера и осанката им, както и да направим разумни догадки относно това как вероятно са изглеждали. Ако отново трябваше да го правя, мисля, че може би щях да ги направя съвсем малко по-маймуноподобни и по-малко човешки. Те не са били човешки създания. Били са двукраки маймуни.“
До съвсем наскоро се смяташе, че ние произхождаме от Люси и от съществата от Лаетоли, но много експерти сега не са толкова сигурни. Въпреки че някои специфични физически черти (например зъбите) показват вероятна връзка между тях и нас, други части от анатомията на австралопитеците са по-смущаващи. В книгата си Измрелите човешки същества Татерсал и Шварц изтъкват, че горната част на човешката бедрена кост много прилича на тази на маймуните, а не на австралопитеците; така че ако Люси е в пряката линия между маймуната и съвременния човек, това означава че трябва да сме възприели бедрена кост от австралопитеците преди около милион години, след това да сме се върнали обратно към маймуноподобна бедрена кост, когато сме се придвижили към следващата фаза на развитие. Всъщност, авторите смятат, че Люси не само не е била наш прародител, тя дори не е можела много и да ходи.