Фланери извикал приятеля си Питър Шоутен, художник и също австралиец, и заедно се заели с малко налудничавата цел да прегледат най-големите колекции по света, за да разберат какво е изгубено, какво е останало и какво въобще никога не е било известно. Прекарали четири години в събиране и изследване на стари кожи, плесенясали екземпляри, стари рисунки и писмени описания — всичко налично. Шоутен правел рисунки в цял ръст на всяко животно, което били в състояние да пресъздадат, а Фланери пишел за тях. Резултатът била една изключителна книга, наречена Празнина в природата, съставляваща най-пълният — и, трябва да се каже, впечатляващ — каталог на изчезнали животни от последните триста години.
При някои животни наличните данни били добри, но никой не ги бил използвал за нищо, понякога с години, понякога навеки. Морската крава на Стелер — създание, приличащо на морж и сродно на дюгонга, било едно от последните наистина големи животни сред тези, които били измрели. Било е наистина голямо — зрялото животно можело да достигне близо девет метра и тегло десет тона — но го познаваме само защото през 1741 г. се случило една руска експедиция да претърпи корабокрушение на единственото място, където няколко на брой такива създания все още били оцелели на далечните и мъгливи Командорски острови в Берингово море.
За щастие, експедицията имала природоизследовател — Георг Стелер, който бил очарован от животното. „Направил многобройни записки“ — казва Фланери. — „Дори измерил диаметъра на мустаците му. Единственото нещо, което не описал, било гениталиите на мъжкия — макар че по някаква причина нямал нищо против да опише тези на женската. Дори запазил парче кожа, така че имаме добра представа за текстурата му. Не винаги сме имали такъв късмет.“
Единственото нещо, което Стелер не успял да направи, е да спаси самата морска крава. Била обект на ловците до степен на изчезване и като цяло щяла да измре в рамките на двайсет и седем години, след като Стелер я открил. Много други животни не можели да бъдат включени в книгата, тъй като за тях се знаело много малко. Скачащата мишка в района на Дарлинг Даунс, лебедът на остров Чатъм, нелетящият дърдавец на остров Възнесение, поне пет вида големи костенурки и много други са изгубени завинаги за нас, освен като имена.
Много голяма част от измиранията, както Фланери и Шоутен открили, не били жестоки или безпричинни, а просто изключително глупави. През 1894 г., когато бил построен морски фар на самотна скала, наречена Стивънс Айлънд в бурния пролив между Северния и Южния остров на Нова Зеландия, котката на пазача на фара все му носела малки странни птички, хванати от нея. Пазачът прилежно изпратил няколко екземпляра на музея в Уелингтон. Там един уредник много се въодушевил, тъй като птицата била реликва от вид нелетящо мушитрънче — единственият екземпляр от разред врабчови, която въобще е била открита някога. Веднага потеглил за острова, но докато пристигнал, котката вече ги била убила всичките. Дванайсет препарирани музейни екземпляра от нелетящо мушитрънче от Стивънс Айлънд е всичкото, което сега съществува от тези същества.
Поне имаме тях. Твърде често се оказва, че не се грижим по-добре за видовете, след като са измрели, отколкото преди това да е станало. Да вземем например случая с каролинския папагал. Смарагдово зелен, със златиста главица, безспорно той е бил най-впечатляващата и красива птица, някога живяла в Северна Америка — обикновено папагалите не се осмеляват да ходят толкова на север, както може да сте забелязали — като по време на епогея си популацията им била огромна, като само тази на пощенския гълъб я надминавала. Но каролинският папагал бил смятан за вредител от фермерите и ставал лесна плячка за ловците, тъй като птиците били нагъсто в ятата и имали странния навик да излитат нагоре при изстрел на пушка (както би се очаквало), но след това се връщали почти веднага, за да видят дали има пострадали другари.
В класическата Американска орнитология, написана в началото на деветнайсети век, Чарлз Уилсън Пийл описва случай, при който няколкократно изпразва пушката си в дърво, където птиците са кацнали да нощуват:
При всеки следващ изстрел, макар че падаха като дъжд, привързаността на оцелелите изглежда като че ли доста се увеличаваше; тъй като след няколко препитания над мястото те отново кацнаха близо до мен, гледайки надолу към убитите си другари с толкова открит израз на съчувствие и загриженост, които напълно ме обезоръжиха.