През второто десетилетие на двайсети век птиците били вече така безмилостно изтребвани от ловците, че останали само няколко живи в плен. Последната, наречена Инка, умряла в зоологическата градина в Синсинати през 1918 г. (не били изминали и четири години след смъртта на последния пощенски гълъб в същата зоологическа градина) и била почтително препарирана. И къде бихте отишли сега да видите бедната Инка? Никой не знае. Зоологическата градина я изгубила.
Това, което е интригуващо и учудващо в гореспомената история, е, че Пийл е обичал птиците и въпреки това не се колебаел да ги избива в огромни количества — не по някаква друга причина, а че му било интересно да го прави. Наистина е удивителен фактът, че доста дълго време хората, които най-много се интересували от живите създания по света, били тези, които имали най-голяма склонност да ги изтребват.
Никой не представлявал така добре това отношение толкова мащабно (във всеки смисъл) както Лайънел Уолтър Ротшилд, вторият барон Ротшилд. Потомък на велика фамилия банкери, Ротшилд бил странен и саможив човек. През целия си живот живял в детското крило на дома си в Тринг, в Бъкингамшир, като използвал мебелите от детството си — дори спял в детското си легло, макар че накрая тежал сто и петдесет килограма.
Негова страст била естествената история и станал всеотдаен колекционер на предмети. Пращал орди от обучени мъже — достигащи до 400 на брой на отделно изследване — до всеки край на земното кълбо, за да се катерят по планините и да си проправят път из джунглите в търсене на нови екземпляри — особено неща, които хвърчат. Те били поставяни в сандъци или кутии, и изпращани обратно в имението на Ротшилд в Тринг, където той и батальон от асистенти изчерпателно описвали и анализирали всичко, което им било давано, пишейки безкрайна поредица от книги, доклади и монографии — общо около 1200 на брой. Като цяло, фабриката по естествена история на Ротшилд обработила над два милиона екземпляра и добавила пет хиляди вида същества към научния архив.
Забележително е, че усилията на Ротшилд да колекционира не били нито най-всеобхватните, нито пък най-щедро финансираните през деветнайсети век. Тази титла със сигурност принадлежи на един малко по-раншен, но също така много богат британски колекционер на име Хю Къминг, който бил толкова отдаден на колекционирането на предмети, че построил голям океански кораб и наел екипаж постоянно да плава по света, като събира всичко, което намери — птици, растения, най-различни животни и особено миди. Именно неговата колекция от мустаконоги раци била дадена на Дарвин и послужила за основа на плодотворните му изследвания.
Ротшилд обаче несъмнено бил най-научно ориентираният колекционер на века, макар че за съжаление и най-фаталният, тъй като през 1890-те започнал да се интересува от Хаваите — навярно най-примамливата и уязвима среда, която Земята засега е създавала. Милиони години на изолация са позволили на Хаваите да еволюират 8800 уникални видове животни и растения. От особен интерес за Ротшилд били колоритните и характерни за острова птици, които често се състояли от много малки популации, населяващи изключително специфични места.
Трагедията на много от хавайските птици е, че били не само специфични, привлекателни и редки — опасна комбинация в най-добрия случай — но също и трогателно лесни за хващане. Голямата сипка (Rhodocanthis palmeri) — безвреден член на семейството, се спотайвала срамежливо в клоните на дърветата коа, но ако някой имитирал песента й, напускала веднага прикритието си и изхвръквала надолу в израз на приветствие. Последната птица от този вид изчезнала през 1896 г., убита от Хари Палмър — първокласният колекционер на Ротшилд, пет години след изчезването на братовчедката си, по-малката сипка, толкова изключително рядка, че само една е била виждана някога: тази, убита за колекцията на Ротшилд. Като цяло по време на десетилетието, през което Ротшилд колекционирал най-интензивно, най-малко девет вида хавайски птици изчезнали, но може и да са били повече.
Ротшилд в никакъв случай не бил сам в стремежа си да улавя птици почти на всяка цена. Всъщност други били още по-безмилостни. През 1907 г., когато известен колекционер на име Алън Брайън осъзнал, че бил застрелял последните три екземпляра от черните мамо — вид горска птица, която била открита едва предишното десетилетие, отбелязал, че тази новина го изпълнила с „радост“.
Накратко, векът е бил труден за разбиране — време, когато почти всяко животно е било преследвано, ако са смятали, че и най-малко пречи. През 1890 г. в щата Ню Йорк платили над сто награди за избиване на източнопланинските лъвове, въпреки че било ясно, че преследваните животни били на ръба на изчезването. Чак до 1940-те много щати продължили да плащат награди за избиване на почти което и да е хищно животно. Западна Вирджиния давала годишна колежанска стипендия на всеки, който предадял най-много мъртви вредители — а думата „вредители“ била свободна интерпретация, означаваща почти всичко, което не било отгледано във ферма или гледано като домашен любимец.