Никога не съм обичала огъня. Вероятно заради някаква отдавна забравена случка от детството, или пък заради неотдавнашните ми преживявания. Изгарящата болка от трансформацията ми стигаше за цял живот.
Сигурно Диего вече беше съвсем близо до повърхността. Май отново се сблъсквах с дилемата дали да се опитам да спася новия си и единствен приятел.
— Моля те, Диего, спри — прошепнах, макар да знаех, че вероятно ще се изсмее, че няма да ме послуша.
— Имай ми доверие, Бри.
Зачаках неподвижно.
— Близо съм… — измърмори той. — Ето.
Сковах се цялата, готова за светлината или искрата, за експлозията, но Диего се спусна обратно, преди светлината да нахлуе. В ръката си държеше друг корен, по-дълъг, дебел, разкривен, висок почти колкото мен. Погледна ме, сякаш искаше да изрече: „Нали ти казах“.
— Не съм безразсъден. — Той посочи корена със свободната си ръка. — Ето, взимам предпазни мерки.
Той заби корена отвесно нагоре в дупката. Посипа се лавина от камъчета и пясък и той се смъкна на колене, за да не го уцелят. После лъч ярка светлина — дебел колкото ръката му — прониза тъмнината на пещерата. Светлината образува бляскав стълб от тавана до пода, а падащата пръст се сипеше през него. Бях замръзнала, вкопчена в ръба, готова да се спусна надолу.
Диего не отскочи, нито изрева от болка. Не усетих миризма на пушек. Пещерата беше стотици пъти по-светла отпреди, но това като че ли не му се отразяваше. Значи теорията за сянката на дърветата беше вярна. Наблюдавах внимателно как коленичи до стълба светлина и застана напълно неподвижен, вторачен в него. Нищо му нямаше, но кожата му започна някак да се променя. Долавях движение по повърхността й, вероятно от слягащия се прах, който отразяваше светлината. Изглеждаше, сякаш самият той свети.
Може би не беше от праха, може би все пак гореше. Може би засега не болеше и щеше да се усети твърде късно…
Минаха няколко секунди. Двамата неподвижно се взирахме в снопа слънчеви лъчи.
После, с едно-единствено движение, едновременно очаквано и напълно немислимо, той протегна ръка с длан нагоре към светлината.
Реакцията ми изпревари мисълта, което говореше за невероятна скорост. Толкова бързо не се бях движила никога.
Преди ръката на Диего да преодолее последните сантиметри и светлината да залее кожата му, изблъсках тялото му към дъното на полузапълнената с кал малка пещера.
Пространството сякаш внезапно пламна. Усетих топлината върху крака си в същия момент, в който осъзнах, че е твърде тясно, за да притисна Диего до стената, без да изложа част от собственото ей тяло на светлината.
— Бри! — ахна Диего.
Автоматично се извъртях и се притиснах плътно до стената. Всичко отне по-малко от секунда, но през цялото време очаквах пристъпа на болката. Очаквах пламъците да ме докоснат и да плъзнат по цялото ми тяло, както в нощта, когато бях срещнала нея, но с още по-голяма скорост. Ослепителна светлина изчезна. Отново виждах само снопа лъчи.
Погледнах към Диего — очите му бяха широко отворени, долната му устна беше увиснала. Стоеше напълно неподвижен, сигурен признак за паника. Исках да погледна крака си, но ме беше страх да зърна какво е останало от него. Този път нямаше да е като онзи случаи, в които ми откъсна ръката, макар тогава да ме беше заболяло много повече. Сега нямаше да мога да поправя нещата.
Все още не усещах болка.
— Бри, видя ли какво стана?
Поклатих глава.
— Много ли е зле?
— Зле ли?
— Кракът ми — процедих през зъби. — Кажи ми какво е останало от него.
— На мен ми изглежда съвсем добре.
Хвърлих бърз поглед надолу — прасецът и стъпалото ми си бяха на място. Размърдах пръсти. Всичко си беше наред.
— Боли ли те? — попита той.
Изправих се от пода на пещерата и коленичих.
— Още не.
— Видя ли какво стана? Светлината?
Поклатих глава.
Гледай — каза той и отново коленичи пред стълба от светлина. — Но не ме блъскай. Сама доказа, че съм прав. Той протегна ръка. Беше почти толкова трудно да гледам, колкото и първия път, макар да не усещах болка в крака.
В момента, в който пръстите му проникнаха в слънчевия сноп, пещерата се изпълни с милиони проблясващи дъги. Стана светло като по пладне в стая, направена изцяло от стъкло. Несъзнателно се дръпнах и потреперих. Светлината ме покриваше цялата.
— Направо е нереално — прошепна Диего. Протегна цялата си ръка под лъча и пещерата някак стана още по-светла. Обърна я обратно, за да огледа отдолу, после отново я завъртя с дланта нагоре. Отраженията затанцуваха, като че въртеше стъклена призма.
Нямаше мирис на изгоряло и очевидно не изпитваше болка. Вгледах се внимателно в ръката му и ми се стори, че повърхността й е осеяна с милиарди миниатюрни огледалца, прекалено малки, за да виждам очертанията им, но всички отразяваха светлината с двойно по-голяма сила от обикновено огледало.