Щом стъпи на покрива, Диего затича, запрескача леко по другите покриви в посока към светлините, които блещукаха над протока. Следвах го плътно. Бях по-млада от него, следователно и по-силна. Добре, че ние по-младите бяхме по-силни, иначе нямаше да преживеем първите седмици в къщата на Райли. Лесно можех да го задмина, но исках да разбера накъде се е отправил, а не ми се щеше той да се окаже зад мен.
Диего тича без прекъсване в продължение на няколко километра. Стигнахме почти до доковете. Чувах го да си мърмори под носа.
— Идиоти! Нима си мислят, че Райли раздава нареждания без причина? Като примерно собственото ни оцеляване? Толкова ли е трудно да проявиш капка разум?
— Хей — подвикнах, — ще ловуваме ли скоро? Направо изгарям.
Диего се приземи на ръба на широкия покрив на някаква фабрика и се извъртя към мен. Отскочих няколко метра назад и застанах нащрек, но той не направи никакво агресивно движение.
— Да — отвърна той. — Исках да се отдалечим от онези малоумници.
Усмихна се дружелюбно, а аз не откъсвах очи от него.
Този тип Диего не беше като останалите. Беше… спокоен, мисля, че това беше точната дума. Нормален. Не сега, но преди е бил нормален. Очите му бяха по-тъмночервени от моите. Явно, както твърдяха слуховете, не беше нов.
От улицата под нас долитаха звуците на нощния живот в бедняшки квартал на Сиатъл. Коли, музика с мощни басове, двама-трима човека, които крачеха бързо и нервно, пиян бездомник, който пееше фалшиво в далечината.
— Ти си Бри, нали? — попита Диего. — От бебетата.
Това не ми хареса. Бебе ли? Както и да е.
— Да, аз съм Бри. Но не съм от последната група. Вече съм почти на три месеца.
— Хитра си за тримесечна — отвърна той. — Малко вампири биха успели да си тръгнат от онази кола. — Каза го като комплимент, сякаш беше искрено впечатлен.
— Не искам да се забърквам с откачалките на Раул.
Той кимна.
— Амин, сестро. Носят само неприятности.
Странен. Диего определено беше странен. Звучеше като човек, който води обикновен човешки разговор. У него нямаше враждебност, нямаше подозрение. Сякаш умът му не бе ангажиран да преценява дали ще е лесно или трудно да ме убие незабавно. Просто си бъбрехме.
— Откога си с Райли? — попитах с любопитство.
— Вече близо единайсет месеца.
— О, значи си по-стар и от Раул.
Диего извъртя очи и изплю струйка отрова през ръба на сградата.
— Да, помня когато Райли доведе този боклук. Оттогава нещата вървят от зле по-зле.
Замълчах за момент. Интересно дали смяташе, че всички по-млади от него са боклуци. Не че ми пукаше. Вече от нищо и от никого не ми пукаше. А не беше и нужно. Както казваше Райли, сега бях Бог. По-силна, по-бърза, по-добра. Никой нямаше значение.
Диего подсвирна тихо.
— Ето, уредихме се. Нужно е само малко мисъл и търпение. — Той посочи надолу, към отсрещната страна на улицата.
Полускрит зад завоя на потъналата в синкавочерен мрак уличка, някакъв мъж ругаеше и блъскаше една жена, докато друга жена мълчаливо ги наблюдаваше. По дрехите им реших, че са сводник с двете си труженички.
Точно такива бяха инструкциите на Райли. Да ловуваме сред утайката на обществото. Сред онези, които нямаше да липсват на никого, които не се бяха запътили към дома при очакващото ги семейство, за чието изчезване никой нямаше да докладва.
Така беше избрал и нас самите. И храната, и боговете произлизаха от дъното.
За разлика от някои от другите, продължавах да следвам указанията на Райли. Не защото го харесвах. Подобно чувство отдавна беше изчезнало. А защото нарежданията му звучаха разумно. Какъв смисъл имаше да се вдига шум, че шепа новосъздадени вампири са решили да превърнат Сиатъл в ловно поле? С какво би ни помогнало това?
Преди сама да се превърна във вампир, изобщо не вярвах в съществуването им. А щом хората не вярваха във вампири, явно останалите вампири по света действаха по-умело, така както искаше Райли. Вероятно си имаше причина.
А както току-що бе подметнал Диего, искаше се само малко мисъл и малко търпение.
Естествено, често допускахме грешки и когато Райли прочетеше вестниците, започваше да беснее и крещи, да чупи каквото му попадне, като например безценната система за видеоигри на Раул. После Раул полудяваше, разкъсваше някого от нас и го изгаряше. Райли пък откачаше още повече и конфискуваше всички кибрити и запалки. След няколко подобни сцени Райли докарваше поредната групичка бездомни хлапета, превърнати във вампири, за да заменят унищожените. Цикълът се повтаряше до безкрай.