Започна да крещи заповеди, да повтаря едно и също:
— Кристи, мини отстрани! Мини отстрани! Отдели се! Кристи, Джен! Отделете се! — Целият му план за засадата капан се разпадаше пред очите му.
Той ускори крачка, настигна основната група и сграбчи Сара за рамото. Изблъска я наляво и тя се озъби срещу него.
— Заобиколете! — изкрещя той. Хвана русото момче, чието име така и не успях да запомня, и го хвърли към Сара, която видимо не остана доволна. Кристи успя за миг да се отърси от заслеплението на ловеца, да се сети, че би трябвало да следва плана. Хвърли злобен поглед след Раул, после закрещя към хората си.
— Насам! По-бързо! Ще ги изпреварим отстрани и пак ще сме първи! Давайте!
— Аз оставам в главното ядро, с Раул! — извика й Райли, докато завиваше.
Поколебах се, но продължих да тичам напред. Нямах никакво желание да бъда част от „главно ядро“, но хората на Кристи вече започваха да се нахвърлят едни върху други. Сара бе приклещила русото момче в смъртоносна хватка. Откъсна главата му с такъв ужасяващ звук, че незабавно взех решение. Хукнах след Райли, чудейки се дали Сара ще спре устрема си колкото да изгори момчето, което така обичаше Спайдърмен.
Ускорих крачка и скоро зърнах Райли. Последвах го на разстояние, докато не настигна групата на Раул. Следата замъгляваше съзнанието ми, трудно ми беше да мисля за важните неща.
— Раул! — изкрещя Райли.
Раул изсумтя, но не се обърна. Беше изцяло погълнат от сладкия аромат.
— Налага се да помогна на Кристи! Ще ви чакам отпред! Не се разсейвай!
Спрях рязко, замръзнала от чувството на несигурност.
Раул продължи да тича, без да реагира на думите на Райли. Райли намали скорост, после премина в ход. Вероятно трябваше да побягна, но пък сигурно щеше да чуе, че се опитвам да се скрия. Извърна се с усмивка на лицето и ме видя.
— Бри. Мислех, че си с Кристи.
Не отговорих.
— Чух нещо, май някой пострада. Кристи има по-голяма нужда от мен, Раул ще се справи — побърза да обясни той.
— Изоставяш… ли ни?
Изражението му се промени. Долавях, как мислено сменя тактиката. Очите му се разшириха, внезапно напрегнати.
— Тревожа се, Бри. Казах ви, че тя ще ни пресрещне, ще ни помогне, но още не съм засякъл следата й. Нещо не е наред. Трябва да я намеря.
— Няма как да успееш да я откриеш, преди Раул да стигне при жълтооките — изтъкнах.
— Трябва да разбера какво става. — Звучеше искрено отчаян. — Имам нужда от нея. Планът не предвиждаше сам да се оправям!
— Ами останалите…?
— Бри, трябва да я намеря! Веднага! Достатъчно много сте, за да надвиете жълтооките. Ще се върна веднага щом мога.
Стори ми се искрен. Поколебах се, хвърлих поглед назад по обратния път. Фред вероятно бе на половината път до Ванкувър. Райли дори не бе попитал за него. Може би талантът на Фред продължаваше да действа.
— Диего е там, отпред, Бри — продължи Райли настойчиво. — Ще участва в първото нападение. Нима не улови миризмата му малко по-назад? Не успя ли да се приближиш до нея?
Поклатих глава, вече напълно объркана.
— Диего е минал оттук?
— Раул сигурно вече е стигнал при него. Ако побързаш, ще успееш да го измъкнеш жив.
Гледахме се в продължение на една дълга секунда, после отклоних очи на юг, към следата на Раул.
— Добро момиче — каза Райли. — Отивам да я намеря, а после ще се върнем да помогнем с разчистването. Ще се справите! Вероятно всичко ще е приключило още преди да ги настигнеш!
Той хукна перпендикулярно на първоначалната ни посока. Стиснах зъби, като видях колко уверено тича. Лъжеше до последния миг.
Но май нямах избор. Побягнах с всички сили на юг. Трябваше да намеря Диего. Да го извлека насила, ако се наложи. А после щяхме да настигнем Фред. Или да се спасяваме сами. Трябваше да бягаме. Щях да му разкажа за лъжите на Райли. Щеше да разбере, че изобщо не е имал намерение да ни помогне в битката, в която ни беше въвлякъл. Така че нямаше причина да му помагаме.
Открих миризмата на човека, а после и тази на Раул. Но не и дирята на Диего. Дали не бързах твърде много? Или пък миризмата на човека заглушаваше всичко останало? Половината ми съзнание бе обсебено от тази така неуместна цел — вярно, щяхме да намерим момичето, но нима бяхме готови да се бием рамо до рамо? Не, щяхме да се разкъсаме един друг, за да се докопаме до нея.
После чух ръмженето и писъците и стърженето, и разбрах, че битката е започнала, че е твърде късно да изпреваря Диего. Затичах още по-бързо. Вероятно все още имаше шанс да го спася.