Надуших дима — сладникав, плътен мирис на горящи вампири, — понесен от вятъра. Звуците от какофонията се засилиха. Може би всичко бе към края си. Дали нямаше да се окаже, че нашето сборище е победило, че Диего ме чака невредим?
Втурнах се през гъстата пелена от пушек и се озовах извън прикритието на гората, на огромна затревена поляна. Прескочих един камък и едва в следващия миг забелязах, че всъщност беше обезглавено тяло.
Очите ми претърсиха поляната. Навсякъде се въргаляха късове от вампири, а от огромна клада се кълбеше лилав дим към слънчевото небе. През издуващото се на талази було виждах заслепяващи, блестящи тела, които се стрелкаха и нападаха, а звуците от раздиране на тела продължаваха да отекват във въздуха.
Търсех едно-единствено нещо: къдравата черна коса на Диего. Не бях виждала толкова черна коса. Зърнах един огромен вампир с кестенява коса, много тъмна, почти черна, но беше доста по-едър и докато се взирах в него, видях да откъсва главата на Кевин и да я мята в огъня, после се хвърли на гърба на друг вампир. Дали не беше Джен? Имаше и още някой, с права черна коса, който пък беше твърде дребен, за да е Диего, Движеше се толкова бързо, че не можех да преценя дали е момче, или момиче.
Отново се огледах, чувствайки се ужасно уязвима. Взрях се в лицата. Бяха малобройни, дори да вземех предвид и падналите. Не видях никой от групата на Кристи. А изгорените сигурно бяха много. Повечето от вампирите, които все още бяха на крака, бяха непознати. Един рус вампир се обърна към мен, срещна погледа ми и очите му блеснаха златисти на слънчевата светлина.
Губехме битката.
Започнах да отстъпвам към дърветата, без да бързам, все още се озъртах за Диего. Но него го нямаше. Нямаше никакъв знак, че изобщо е бил тук. Нямаше и намек за миризмата му, долавях само миризмите на по-голямата част от групата на Раул и на мнозина непознати. Насилих се да огледам и късовете. Но нито един не принадлежеше на Диего. Бих разпознала дори някой от пръстите му.
Обърнах се и сега вече побягнах към дърветата, убедена, че присъствието на Диего тук бе поредната от лъжите на Райли.
А щом Диего не беше тук, значи вече беше мъртъв. Стори ми се толкова логично, явно от известно време съм долавяла истината. Още от мига, в който не бе последвал Райли през вратата на мазето. Още тогава е бил мъртъв.
Успях да измина едва няколко крачки сред дърветата, когато някаква сила като топуз ме блъсна в гърба и ме повали на земята. Една ръка се промуши под брадичката ми.
— Моля ви! — проплаках. Моля ви, убийте ме бързо.
Ръката се поколеба. Отказах да се боря, макар инстинктът да настояваше да хапя и да дращя и да разкъсам врага. Но разумната част от мен знаеше, че няма смисъл. Райли ни беше излъгал и за това, че вампирите са по-слаби и по-стари, така че още от самото начало сме били обречени. Но дори да имаше начин да победя този, просто не бях в състояние да помръдна. Диего бе мъртъв и ужасяващият факт бе убил всякаква съпротива в мен.
Внезапно се озовах във въздуха. Блъснах се в едно дърво и рухнах на земята. Трябваше да опитам да избягам, но Диего беше мъртъв. Не можех да го преживея.
Русият вампир от поляната се взираше изпитателно в мен, тялото му бе готово за скок. Изглеждаше изключително умел, далеч по-опитен от Райли. Но не се готвеше да се хвърли върху мен. Не беше обезумял като Раул или Кристи. Напълно се владееше.
— Моля ви — повторих и зачаках да приключи. — Не искам да се бия.
Макар да не промени позата си, лицето му се измени. Не проумявах погледа му. В лицето му имаше много мъдрост и още нещо. Съчувствие? Ако не друго, то жалост.
— Нито пък аз, дете — рече той със спокоен, добронамерен глас. — Просто се защитаваме.
Странните му жълти очи бяха толкова искрени, че се зачудих как изобщо съм повярвала на историите на Райли. Почувствах се… гузна. Нищо чудно това сборище изобщо да не е смятало да напада Сиатъл. Нима можех да вярвам дори на част от думите на Райли?
— Не знаехме — обясних, някак засрамено. — Райли ни излъга. Съжалявам.
Той се ослуша за миг и тогава осъзнах, че бойното поле е притихнало. Всичко бе приключило.
Ако изпитвах каквито и да било съмнения кой е победителят, те напълно се разсеяха, когато секунда по-късно една женска с вълниста кестенява коса и жълти очи дотича до него.
— Карлайл? — подвикна тя с объркан глас, загледана в мен.
— Не иска да се бие — отвърна той.
Жената докосна ръката му. Той продължаваше да стои приведен, готов за скок.
— Много е уплашена, Карлайл. Дали не бихме могли…
Русият, Карлайл, я погледна, после се поизправи леко, макар да долавях, че е все така нащрек.