— Нямаме желание да ти причиним зло — каза жената. Гласът й бе нежен, успокояващ. — Не сме искали да се бием с вас.
— Съжалявам — прошепнах отново.
Не можех да подредя хаотичните мисли в главата си. Диего бе мъртъв и това бе основното, ужасното. Битката бе приключила, моето сборище бе победено, а враговете ми тържествуваха. Но избитото ми сборище се състоеше от вампири, които с удоволствие биха гледали как горя, а враговете ми говореха нежно, макар да не бях заслужила с нищо добротата им. Сред тези двама непознати се чувствах в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било с Раул и Кристи. Изпитвах облекчение, че Раул и Кристи са мъртви. Толкова бях объркана.
— Дете — обади се Карлайл. — Ще се предадеш ли? Ако обещаеш, че няма да се опиташ да сториш зло, ние обещаваме да не те докосваме.
Повярвах му.
— Да — прошепнах. — Да, предавам се. Не искам да наранявам никого.
Той протегна окуражително ръка.
— Ела, дете. Сега ще прегрупираме силите си, а после ще искаме да отговориш на някои въпроси. Ако си искрена, няма какво да се страхуваш.
Изправих се бавно, като внимавах да не направя движение, което да се изтълкува като заплашително.
— Карлайл? — обади се мъжки глас.
Появи се още един жълтоок вампир. Всякакво чувство за безопасност, което бях изпитала сред тези непознати, моментално се изпари при вида му.
Беше рус като първия, но по-висок и по-слаб. Кожата му бе плътно нашарена с белези, като плетеницата бе най-гъста върху врата и челюстите. Някои от раните върху ръката му бяха съвсем пресни, но останалите не бяха от днешната схватка. Участвал бе в толкова битки, че главата ми не схващаше бройката, и не бе изгубил нито една. Жълтеникавокафявите му очи пламтяха, а стойката му издаваше едва овладяната сила на разгневен лъв.
Още щом ме видя, той приклекна за скок.
— Джаспър! — обади се предупредително Карлайл.
Джаспър рязко спря и зяпна. Карлайл с разширени очи.
— Какво става тук?
— Не иска да се бие. Предаде се.
Лицето на белязания вампир помръкна и внезапно усетих как ме обзема чувство на безсилие, макар да не схващах защо.
— Карлайл, аз… — той се поколеба, после продължи. — Съжалявам, но не е възможно. Когато Волтури пристигнат, при нас не бива да има от новородените. Нима не разбираш на каква опасност ще ни изложи това?
Не разбирах какво точно има предвид, но все пак схванах основното. Искаше да ме убие.
— Джаспър, та тя е още дете — възрази жената. — Не можем хладнокръвно да я убием.
Колко странно говореше, сякаш и двамата бяхме хора, сякаш убийството бе нещо лошо. И можеше да се избегне.
— Но така нашето семейство ще се окаже на мушката, Есме. Не можем да си позволим да решат, че сме нарушили правилата.
Жената, Есме, застана между мен и онзи, който искаше да ме убие. Колкото и да бе необяснимо, си позволи да обърне гръб към мен.
— Не. Няма да позволя.
Карлайл ме стрелна с тревожен поглед. Явно изпитваше чувства към тази жена. Аз бих гледала по същия начин някого, който стои зад гърба на Диего. Постарах се видът ми да излъчва покорство, каквото и изпитвах.
— Джаспър, смятам, че трябва да рискуваме — заяви той бавно. — Ние не сме Волтури. Спазваме правилата им, но не гледаме на живота с тяхната лекота. Ще им обясним.
— Ще решат, че сме създали собствени новородени, за да се защитаваме.
— Но не е така. А дори и да беше, при нас, за разлика от Сиатъл, не е имало недискретност. Няма закон срещу създаването на новородени, стига да можеш да ги контролираш.
— Твърде е опасно.
Карлайл докосна рамото му внимателно.
— Джаспър. Не можем да убием това дете.
Джаспър изгледа сърдито мъжа с добрите очи и внезапно изпитах гняв. Нима щеше да нарани този мил вампир, или пък жената, която той обичаше? После Джаспър въздъхна и разбрах, че всичко ще е наред. Гневът ми се изпари.
— Не ми харесва тази работа — каза той, но звучеше по-спокоен. — Поне ме оставете аз да се оправям с нея. Не бихте могли да се справите с някой, който никога не е спазвал правила.
— Разбира се, Джаспър — съгласи се жената. — Но бъди мил.
Джаспър примигна възмутено.
— Да се връщаме при другите. Алис каза, че нямаме много време.
Карлайл кимна. Подаде ръка на Есме и двамата тръгнаха към поляната.
— Хей, ти — обърна се Джаспър към мен, лицето му отново смръщено. — Тръгвай с нас. И гледай да не направиш някое прибързано движение, защото, кълна се, ще те убия.
Под тежкия му поглед отново почувствах да ме залива гняв и някаква малка част от мен поиска да изръмжи, да оголи зъби, но схващах, че само чака някакво извинение.