Без каквото и да било предупреждение, нещо ме докосна, притисна главата ми силно от двете страни.
Очите ми се отвориха от ужас и аз се хвърлих напред в опит да се измъкна от хватката, но веднага срещнах предупредителния поглед на Джаспър на около пет сантиметра от лицето си.
— Спри! — излая той и ме дръпна обратно в седнало положение. Едва го чух, от което ми стана ясно, че дланите му са притиснали плътно главата ми, покрили са изцяло ушите ми.
— Затвори очи — нареди той отново, вероятно с нормален тон, но на мен ми се стори съвсем тихо.
Наложих си да се успокоя и затворих отново очи. Явно имаше неща, които не искаха дори да чуя. Можех да го преживея, ако означаваше, че ще живея.
За секунда видях лицето на Фред зад клепачите си. Беше обещал да ме чака един ден. Дали щеше да спази думата си? Така ми се искаше да му кажа истината за жълтооките и колко много още не знаехме. За света, който всъщност ни бе напълно непознат.
Би било интересно да изследвам този свят. Особено с някой, който можеше да ме направи невидима, да ми осигури безопасност.
Но Диего го нямаше вече. Нямаше да последва Фред заедно с мен. И всякакви планове за бъдещето ми се струваха противни.
Все пак долавях някои звуци, предимно вой и нови гласове. Каквото и да представляваха онези странни туптящи звуци, вече бяха твърде глухи, за да разбера.
Но успях да чуя думите на Карлайл, когато няколко минути по-късно каза:
— Ще трябва да… — гласът му стихна за миг, после — … от тук сега. Ако можехме да помогнем, щяхме да го направим, но няма как да си тръгнем.
Чу се изръмжаване, което обаче не звучеше заплашително. Виенето премина в тихо скимтене и бавно утихна, сякаш се отдалечаваше.
Няколко минути цареше тишина. Чувах тихи гласове, включително на Карлайл и Есме, но също и непознати. Щеше ми се поне да надуша нещо — слепотата в комбинация с тихите звуци ме караше да се напрягам за някаква сетивна информация. Но надушвах единствено отвратителния сладникав дим.
После чух един глас, по-висок и по-ясен от останалите, който лесно различих.
— Още пет минути — обяви гласът. Сигурна бях, че говори момиче. — А Бела ще отвори очи след точно трийсет и седем секунди. Не бих се изненадала, ако вече ни чува.
Не схващах. Нима караха още някого да стои със затворени очи като мен? Или пък смяташе, че се казвам Бела? Не бях казала името си на никого. Отново се помъчих да подуша нещичко, каквото и да било.
Отново приглушен говор. Стори ми се, че един от гласовете звучи особено — не долавях никаква звънливост. Но нямаше как да съм сигурна, при положение че ръцете на Джаспър така плътно притискаха ушите ми.
— Три минути — обади се високият ясен глас.
Дланите на Джаспър се отлепиха от главата ми.
— Вече можеш да отвориш очи — уведоми ме той от няколко крачки разстояние. Тонът му ме стресна. Побързах да се огледам за опасността, за която загатваше тонът му.
Половината ми полезрение бе скрито от тъмния дим. До мен Джаспър се бе смръщил. Стискаше зъби и ме наблюдаваше с изражение, което бе почти… уплашено. Не уплашено от мен, а сякаш заради мен. Сетих се какво бе казал по-рано, че ще ги изложа на опасност пред нещо, наречено Волтури. Интересно какво ли беше Волтури. Не можех да си представя от какво би могъл да се страхува този осеян с белези, страховит вампир.
Зад Джаспър четирима вампири образуваха рехава линия, обърнати с гръб към мен. Единият бе Есме. До нея стояха висока руса жена, дребно тъмнокосо момиче и тъмнокос мъж, толкова грамаден, че всяваше страх само с вида си — онзи, който бе убил Кевин. За миг си представих как същият този вампир сграбчва Раул. Картината бе изненадващо приятна.
Зад едрия имаше още трима. Широките му рамене пречеха да видя какво точно правят. Карлайл бе коленичил, а до него стоеше мъж с тъмночервеникава коса. На земята лежеше друга фигура, но виждах само част от нея, само дънките и малките кафяви ботуши. Беше или жена, или момче. Зачудих се дали не сглобяват разкъсан вампир.
Значи общо осем жълтооки, плюс онова виене отпреди малко, макар да не разбирах що за вампир издава такива звуци. Чула бях поне още осем гласа. Шестнайсет, а може би и повече. Повече от два пъти над бройката, която Райли ни бе подготвил да очакваме.
Установих, че се изпълвам със злобното желание онези вампири с черните пелерини да настигнат Райли и да го накарат да се гърчи.
Проснатият на земята вампир започна да се изправя с тромави движения, досущ като непохватен човек.
Вятърът смени посоката си и довя дима към мен и Джаспър. За миг всичко, освен него изчезна. Макар вече да не бях сляпа, внезапно, по непонятна причина, се почувствах далеч по-разтревожена. Като че тревогата струеше от вампира до мен.