В следващия миг ветрецът подуша от другаде и вече виждах и надушвах всичко.
Джаспър изсъска яростно, изблъска ме от приклекналата поза, която инстинктивно бях заела, и аз се свлякох обратно на земята.
Това беше тя — човекът, когото само допреди няколко минути преследвах. Уханието, към което се бе устремило цялото ми същество. Сладостният влажен аромат на най-възхитителната кръв, която някога съм помирисвала. Устата и гърлото ми пламнаха.
Отчаяно се опитвах да запазя разума си, да се съсредоточа върху факта, че Джаспър само чака да скоча още веднъж, за да ме смаже — но малка част от мен успяваше да разсъждава. Имах усещането, че ще се разкъсам на две в опита да се удържа.
Човешкото момиче, наречено Бела, бе втренчило в мен смаяни кафяви очи. Колкото повече я гледах, толкова по-трудно ставаше. Виждах как кръвта кипи под тънката кожа. Опитах се да отклоня поглед, но очите ми постоянно се връщаха върху нея.
Червенокосият й заговори тихо.
— Тя се предаде. Не съм виждал подобно нещо. Само на Карлайл би му хрумнало да го предложи. Джаспър никак не одобрява.
Явно Карлайл му бе обяснил, докато ушите ми бяха запушени.
Вампирът бе прегърнал човешкото момиче с двете си ръце, а тя бе притиснала длани в гърдите му. Гърлото й бе само на сантиметри от устните му, но нямаше вид да се страхува. А той нямаше вид на жаден. Бях се опитвала да си представя сборище с човек за домашен любимец, но това тук безкрайно се разминаваше с представите ми. Ако беше вампир, щях да реша, че са двойка.
— Джаспър добре ли е? — прошепна момичето.
— Добре е. Отровата пари — отвърна вампирът.
— Ухапали са го? — попита тя с ужасен глас.
Кое беше това момиче? Защо вампирите я допускаха до себе си? Защо не я бяха убили още? И защо се чувстваше така добре сред тях, сякаш изобщо не се страхуваше? Хем изглеждаше като част от техния свят, хем не успяваше да схване действителността му. Естествено, че бяха ухапали Джаспър. Та той бе участвал в битка срещу сборището ми и ги бе унищожил до един. Нима момичето не бе наясно какво представляваме?
О, огънят в гърлото ми бе непоносим! Стараех се да не мисля колко приятно би било да прогоня болката с кръвта й, но вятърът носеше миризмата й право в лицето ми. Твърде късно бе да запазя разума си — бях надушила плячката, към която се бях устремила, и вече нищо не можеше да промени нещата.
— Опитвал се да бъде едновременно навсякъде — продължи да обяснява червенокосият на човешкото момиче. — Така че да не се налага Алис да участва. — Той поклати глава и погледна към дребничкото тъмнокосо момиче. — Алис няма нужда от помощ.
Вампирът, наречен Алис, хвърли сърдит поглед към Джаспър.
— Покровителствен глупчо — каза тя с ясния си сопран. Джаспър отвърна на погледа й полуусмихнат и сякаш за миг забрави за съществуването ми.
Едва устоях на инстинкта, който ми нашепваше да използвам този миг невнимание и да скоча към момичето. Само миг, а после топлата й кръв, кръв, която ясно доловимо пулсираше през сърцето й, щеше да утоли изгарящата жажда. Беше толкова близо…
Вампирът с тъмночервената коса срещна очите ми с яростен, предупредителен поглед, и разбрах, че опитам ли да докопам момичето, веднага ще намеря смъртта си, но агонията в гърлото ми бе толкова всепоглъщаща, че имах чувството, че ако не пробвам, ще умра. Болката бе така силна, че изпищях безпомощно.
Джаспър остро ми се озъби и аз се опитах да не мърдам, но имах чувството, че миризмата на кръвта й ме надига от земята, като огромна, могъща ръка. Досега никога не бях опитвала да се възпра, щом бях набелязала жертва. Зарових ръце в пръстта, търсейки нещо, за което да се заловя, но не намерих. Джаспър приклекна срещу мен и макар да знаех, че съм само на две секунди от смъртта, не успявах да съсредоточа обезумелите си от жажда мисли.
Карлайл в миг се озова до Джаспър и сложи ръка върху рамото му. Погледна ме с добрите си спокойни очи.
— Да не си променила решението си, момиче? — попита ме той. — Не искаме да те унищожаваме, но ще го сторим, ако не се контролираш.
— Как издържате? — попитах почти умолително. Нима той самият не изгаряше? — Искам я. — Втренчих се в нея, отчаяно желаейки разстоянието между нас да се стопи. Пръстите ми напразно ровеха в каменистата пръст.
— Трябва да издържиш — сериозно заяви Карлайл. — Трябва да съумееш да се контролираш. Възможно е, и това е единственото нещо, което ще те спаси.
Ако единствената ми надежда за оцеляване бе да търпя момичето така, както правеха тези странни вампири, значи бях обречена. Не можех да издържам пожара. А и бездруго не бях сигурна, че държа да оцелея. Не исках да умра, не исках да изпитвам болка, но какъв беше смисълът? Всички останали бяха мъртви. А Диего бе мъртъв от дни.