Името му бе на устните ми. Почти го прошепнах на глас. Сграбчих черепа си с две ръце и се опитах да мисля за нещо, от което да не боли. Нещо различно от момичето и различно от Диего. Не се справих добре.
— Дали да не се отдалечим — прошепна дрезгаво човешкото момиче и наруши концентрацията ми. Очите ми мигом се стрелнаха към нея. Кожата й бе толкова тънка и мека. Виждах как вените на шията й потрепват.
— Трябва да останем тук — отвърна вампирът, когото бе прегърнала. — Вече са стигнали северния край на поляната.
Кой идваше? Погледнах на север, но не се виждаше друго, освен пушек. Дали не говореха за Райли и за създателката ми? Усетих нов пристъп на паника, последван от пробождането на крехка надежда. Невъзможно бе двамата с Райли да се изправят срещу тези вампири, които бяха убили толкова много от нас, нали така? Дори без онези, виещите, само Джаспър изглеждаше в състояние да се справи и с двама им.
Или пък говореше за загадъчния Волтури?
Момичето срещна втренчения ми поглед, но изражението й далеч не бе такова, каквото би следвало. Макар да усещах, че устните ми са оголили зъбите ми, макар цялата да треперех от усилието да възпра скока си, тя нямаше вид да се страхува. Гледаше ме като хипнотизирана. Сякаш искаше да ми проговори — да зададе въпрос, на който да отговоря.
В този миг Карлайл и Джаспър започнаха да отстъпват от огъня и от мен. Застанаха по-плътно до останалите и до момичето. Всички гледаха някъде зад мен, в пушека, така че явно това, от което се страхуваха, беше по-близо до мен, отколкото до тях. Сгуших се по-плътно до дима въпреки пламъците. Дали да не побягна? Дали бяха достатъчно погълнати от приближаващата опасност, за да успея да се измъкна? И къде щях да отида? При Фред? Или да се пробвам сама? Да открия Райли и да го накарам да си плати за стореното на Диего?
Докато се колебаех, омагьосана от последната идея, изпуснах момента. Чух раздвижване от север и разбрах, че съм хваната в клопка между жълтооките и това, което се задаваше.
— Хъмм — промърмори един мъртвешки глас в мъглата.
От тази единствена сричка разбрах точно кой е пристигнал и ако не бях скована в безумен ужас, щях въпреки всичко да хукна.
Тъмните наметала.
Какво означаваше това? Нова битка ли щеше да започне? Знаех, че наметалата искаха създателката ми да унищожи жълтооките. А тя очевидно се бе провалила. Означаваше ли това, че ще я убият? Или щяха да убият Карлайл и Есме и останалите? Ако зависеше от мен, бях съвсем наясно кого предпочитам да унищожат, и това съвсем не бяха новите ми господари.
Тъмните наметала се приближиха безмълвно през изпаренията и се изправиха пред жълтооките. Никой не погледна към мен. Седях напълно неподвижно.
Бяха само четирима, както предния път. Но нямаше значение, че жълтооките бяха седмина. Усещах, че наметалата ги тревожеха точно толкова, колкото и Райли и създателката ми. В тях имаше нещо, нещо, което не се долавяше с просто око, но определено се усещаше. Това беше наказателната група, а те никога не губеха.
— Добре дошла, Джейн — обади се жълтоокият, който бе прегърнал момичето.
Значи се познаваха. Но гласът на червенокосия не беше дружелюбен. Нито пък умолителен и нетърпелив да се хареса както този на Райли, или пък невероятно уплашен като на създателката ми. Беше просто хладен и любезен, лишен от изненада. Значеше ли това, че наметалата бяха Волтури?
Дребният вампир, който водеше наметалата — Джейн, както стана ясно — бавно огледа седмината жълтооки и човека, след това най-после обърна глава към мен. За пръв път видях лицето й. Беше по-млада от мен и същевременно много по-стара. Очите й имаха кадифеният цвят на тъмночервени рози. Твърде късно бе да остана незабелязана, така че сведох глава и я покрих с ръце. Може би, ако бе очевидно, че не желая да се бия, Джейн щеше да постъпи като Карлайл. Но не хранех особена надежда.
— Не разбирам — безизразният й глас все пак издаваше известно раздразнение.
— Тя се предаде — обясни червенокосият.
— Предала се е? — остро повтори Джейн.
Надзърнах през ръцете си и видях как наметалата се споглеждат. Червенокосият бе споменал, че за пръв път се случвало някой да се предаде. Може би и за наметалата бе новост.
— Карлайл й предостави избор — продължи червенокосият. Като че ли бе говорител на жълтооките, макар да бях решила, че Карлайл е водачът.
— Тези, които нарушават правилата, нямат право на избор — каза Джейн, гласът й отново лишен от емоция.